— Е — рече най-сетне той, усмихваше се, — как ще го кръстим?
Алис Лийбър гледаше преминаващите покрай колата зелени дървета.
— Хайде да не решаваме още. Предпочитам да изчакам, докато не му измислим нещо необичайно. И не духай дим в лицето му.
Изреченията й се нижеха едно след друго, без никаква промяна в интонацията. В последното нямаше нито майчински укор, нито интерес, нито раздразнение. Просто си го бе произнесла.
Смутеният съпруг изхвърли пурата през прозореца.
— Извинявай — каза той.
Бебето лежеше в свивката на майчините ръце; сенките от дърветата пробягваха през лицето му. Сините му очи се отвориха като свежи пролетни цветя. От мъничката розова уста се разнесоха мляскащи звуци.
Алис му хвърли бърз поглед. Съпругът й усети как потреперва до него.
— Студено ли ти е? — попита я.
— Втресе ме. Дейвид, по-добре затвори прозореца.
Бе нещо повече от тръпки. Той бавно вдигна прозореца.
Вечеря.
Дейв беше донесъл бебето от детската и го бе поставил под малко шантав ъгъл и сред много възглавници на наскоро купения висок стол.
Алис гледаше как се движат ножът и вилицата й.
— Още е малък за стола — каза тя.
— Е, но пък е забавно да е тук — отвърна Дейв. Чувстваше се чудесно. — Всичко е забавно. И на работа. Затрупан съм с поръчки. Не внимавам ли, ще направя още петнайсет хиляди за тази година. Хей, виж го Младши! Олигави се до брадичката!
Протегна ръка да избърше устата на детето със салфетка. С крайчеца на окото си забеляза, че Алис дори не го погледна. Довърши почистването.
— Сигурно не е много интересно — каза той, като продължи да се храни. — Но пък човек би могъл да предположи, че една майка ще прояви поне малко интерес към собственото си дете!
Алис рязко вдигна глава.
— Не говори така! Не пред него! По-късно, ако наистина се налага.
— По-късно ли? — възкликна той. — Пред него, зад него, какво значение има? — Млъкна внезапно, преглътна, почувства се виновен. — Добре. Извинявай. Разбирам какво ти е.
След вечеря му позволи да отнесе детето горе. Не му каза да го направи; позволи му.
Когато се върна, я намери до радиото; бе пуснала музика, но не я чуваше. Очите й бяха затворени. Сякаш се питаше нещо. Стресна се при появата му.
Внезапно се озова до него, притисна се в него — нежно, бързо, както го правеше преди. Устните й намериха неговите и се задържаха дълго там. Той бе потресен. Сега, когато бебето го нямаше, тя започна отново да диша, отново да живее. Беше свободна. Зашепна — бързо, безспирно.
— Благодаря ти, благодаря ти, скъпи. За това, че си себе си. Надежден, така надежден!
Той се засмя пресилено.
— Баща ми често ми казваше: синко, осигурявай семейството си!
Тя уморено отпусна блестящата си тъмна коса на врата му.
— Направи много повече. Понякога ми се иска да сме същите, каквито бяхме, когато се оженихме. Никакви отговорности, никой освен нас двамата. Никакви… никакви бебета.
Стисна силно ръцете му. Лицето й бе неестествено бледо.
— Дейв, навремето бяхме само ти и аз. Защитавахме се един друг, а сега защитаваме бебето, но не получаваме никаква защита от него. Разбираш ли? Докато бях в болницата, имах време да премисля много неща. Светът е жесток…
— Нима?
— Да. Жесток е. Но законите ни защитават от него. А когато няма закони, го прави любовта. Моята любов те защитава от собствените ми обиди. Ти си най-уязвим за мен, но любовта ми те закриля. Аз не се страхувам от теб, защото любовта омекотява раздразнителността ти, противоестествените инстинкти, омраза и незрялост. А… а бебето? Още е много малко, за да познава любовта, закона на любовта или каквото и да било, докато не го научим. А дотогава сме уязвими за него.
— Уязвими за едно бебе? — Той се засмя.
— Бебето знае ли кое е добро и кое — не? — попита тя.
— Не. Но ще се научи.
— Но бебето е така ново, така аморално, така безсъвестно… — Тя млъкна. Пусна го и се обърна рязко. — Чу ли? Какво беше това?
Лийбър се огледа.
— Не чух…
Алис впери поглед във вратата на библиотеката.
— Там — каза бавно.
Лийбър прекоси стаята, отвори вратата, запали лампата в библиотеката, после я загаси.
— Няма нищо — каза той и се върна при нея. — Изморена си. Хайде да си лягаме.
Заедно загасиха лампите и бавно се заизкачваха по стълбите, без да говорят. Горе тя се извини.
— Ама и аз ги говоря едни, скъпи. Извинявай. Изтощена съм.
Разбираше я и й го каза.
Тя спря нерешително пред вратата на детската. После рязко натисна месинговата дръжка и влезе. Прекалено внимателно приближи креватчето, погледна в него и замръзна като ударена през лицето.