— Дейвид!
Лийбър пристъпи напред, спря до креватчето.
Лицето на бебето бе червено и много мокро; малката му розова уста се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше; очите му бяха като сини пламъчета. Размахваше ръчички.
— О — каза Дейв. — Току-що е плакал.
— Нима? — Алис Лийбър се хвана за преградата на креватчето, за да запази равновесие. — Не съм го чула.
— Вратата беше затворена.
— Затова ли диша толкова тежко и е зачервен?
— Разбира се. Горкият дребосък. Реве съвсем самичък в тъмното. Нека спи при нас, ако случайно се разплаче.
— Ще го разглезиш — каза жена му.
Лийбър усещаше погледа й, докато закара креватчето в тяхната спалня. Съблече се мълчаливо, седна на ръба на леглото. Изведнъж вдигна глава, изруга тихо и щракна с пръсти.
— По дяволите! Забравих да ти кажа. В петък трябва да летя до Чикаго.
— Ох, Дейвид. — Гласът й се изгуби в стаята.
— Отлагам това пътуване вече два месеца, вече е крайно време и просто трябва да ида.
— Страх ме е да оставам сама.
— До петък ще дойде новата готвачка. Ще е тук през цялото време. Ще отсъствам само няколко дни.
— Страх ме е. Не знам от какво. Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Сигурно съм полудяла.
Той вече си беше легнал. Тя изгаси осветлението; чу я как заобикаля леглото, дърпа завивките, пъха се под тях. Долови топлия й женски аромат до себе си.
— Ако искаш да изчакам няколко дни, може би ще успея да…
— Не — несигурно отвърна тя. — Иди. Знам, че е важно. Просто все си мисля за онова, което ти казах. За законите, любовта и закрилата. Любовта те защитава от мен. Но бебето… — Тя пое дъх. — Какво те защитава от него, Дейвид?
Преди да успее да отговори, преди да й каже колко глупаво е да се говори за бебета по такъв начин, нощната лампа внезапно светна.
— Виж — каза Алис и посочи.
Бебето лежеше будно в креватчето и се взираше право в него с дълбоки остри сини очи.
Светлината отново угасна. Тя трепереше, притисната в него.
— Не е хубаво да се боя от онова, което съм родила. — Шепотът й стана още по-тих, рязък, свиреп, бърз. — Опита се да ме убие! А сега лежи тук, слуша ни какво си говорим и чака да заминеш, за да се опита отново да ме убие! Кълна се!
От гърдите й се изтръгнаха ридания.
— Моля те — започна да я успокоява той. — Стига, стига. Моля те.
Тя дълго плака в тъмното. Когато най-сетне се отпусна, бе станало много късно. Дишането й стана леко, топло, равномерно, тялото й от време на време трепваше от умора.
Той задряма.
И точно преди клепачите му да се затворят уморено и да се потопи в още по-дълбок и по-дълбок сън, чу странен тих звук — на някой, който не спи и е съвсем бодър.
Звук на малки влажни розови еластични устни.
Бебето.
А след това… сън.
На сутринта слънцето светеше ярко. Алис се усмихна.
Дейвид Лийбър люлееше часовника си над креватчето.
— Виждаш ли, дечко? Нещо лъскаво. Нещо хубаво. Да. Да. Нещо лъскаво. Нещо хубаво.
Алис се усмихна. Каза му да действа, да замине за Чикаго, тя ще е много храбра, не е нужно да се безпокои. Ще се погрижи за бебето. Да, да, ще се погрижи, всичко е наред.
Самолетът отлетя на изток. Имаше много небе, много слънце и облаци, а Чикаго се носеше към него от хоризонта. Дейв бе увлечен във водовъртежа от поръчки, планирания, банкети, телефонни разговори, спорове на заседания. Всеки ден обаче пишеше писма и пращаше телеграми на Алис и бебето.
Вечерта на шестия ден — междуградски разговор. Лос Анджелис.
— Алис?
— Не, Дейв. Джефърс е.
— Докторе!
— Дръж се, синко. Алис е болна. Най-добре хващай следващия самолет. Пневмония. Ще направя всичко по силите си, момче. Само да не беше толкова скоро след раждането. Трябват й сили.
Лийбър затвори телефона. Стана. Не чувстваше нито краката, нито ръцете, нито тялото си. Хотелската стая се размаза и се разпадна на парчета.
— Алис — промълви той и слепешком тръгна към вратата.
Витлата се въртяха, бръмчаха, пърпореха, накрая спряха, оставили след себе си време и пространство. Дейвид усети как дръжката се завърта в ръката му; подът под краката му стана реален. Стените на спалнята се появиха около него. Д-р Джефърс стоеше с гръб към прозореца в лъчите на следобедното слънце, Алис лежеше и чакаше в леглото, сякаш бе направена от сняг. После д-р Джефърс говореше, говореше, без да спира, кротко, гласът му се извисяваше и затихваше през светлината на лампата — тихо бяло мърморене.
— Жена ти е чудесна майка, Дейв. Тревожеше се повече за детето, отколкото за себе си…
Някъде в бледността на лицето й се появи внезапна гримаса, но се изглади, преди да бъде видяна. После тя заговори бавно, като се усмихваше леко; говореше, както говори една майка — за това, онова и другото, за най-малката подробност — точен отчет, час по час и минута по минута, на една майка, загрижена за еднообразния свят между стените на дома и миниатюрния живот в този свят. Не млъкваше; пружината бе силно навита, в гласа й се прокрадваше гняв, страх и нещо като отвращение, което не измени изражението на д-р Джефърс, но накара сърцето на Дейв да затупти в ритъм с говора й, който ставаше все по-бърз и не можеше да спре.