— Бебето не заспиваше. Помислих си, че е болно. Просто лежи и гледа в креватчето, а през нощта плаче. Плаче силно, по цяла нощ. Не можех да го успокоя и не можех да си почина.
Д-р Джефърс кимна бавно-бавно.
— Така се е преуморила, че си е докарала пневмония. Но сега е натъпкана с лекарства. Прескочи трапа.
На Дейвид му стана зле.
— Бебето, как е бебето?
— Живо и здраво. Нищо му няма на малкия господинчо.
— Благодаря, докторе.
Джефърс излезе, слезе по стълбите, тихо отвори входната врата и си отиде.
— Дейвид!
Той се обърна към уплашения й шепот.
— Пак беше бебето. — Тя стисна ръката му. — Опитвам се да излъжа самата себе си и да кажа, че съм идиотка, но бебето знаеше, че съм слаба след болницата. И затова плачеше по цели нощи, а когато не плачеше, ставаше прекалено тихо. Знаех си, че запаля ли лампата, ще го видя как се взира в мен.
Дейвид усети как тялото му се свива като юмрук. Спомни си как виждаше, как усещаше, че бебето не спи в тъмното, как е будно много късно нощем, когато бебетата би трябвало да спят. Будно и лежи, мълчаливо, сякаш замислено, без да плаче, а само ги гледа от креватчето. Прогони тази мисъл. Ама че лудост.
— Щях да го убия — продължи Алис. — Да, наистина щях да го убия. На следващия ден след като ти замина, отидох в стаята му и го хванах за шията; дълго останах така, мислех си, страхувах се. После го завих презглава, обърнах го по корем, натиснах лицето му във възглавницата и избягах, като го оставих така.
Той се опита да я спре.
— Не, остави ме да свърша — дрезгаво рече тя, забила поглед в стената. — Когато излязох, си помислих — просто е. Всеки ден се задушават бебета. Никой няма да разбере. А когато се върнах да го видя мъртво, то бе живо, Дейвид! Живо! Да, живо, беше се обърнало по гръб, дишаше и се усмихваше! След това вече не можех да го докосна. Оставих го и не се връщах нито да го нахраня, нито да го видя, нито нищо. Сигурно готвачката се е грижела за него, нямам представа. Знам само, че не можех да мигна от плача му, че по цели нощи мислех и обикалях из къщата, а ето че сега съм болна. — Беше останала почти без сили. — Бебето си лежи и измисля начини да ме убие. Прости начини. Защото знае, че зная прекалено много за него. Не изпитвам любов към него; помежду ни няма защита и никога не ще има.
Свърши. После някак се сви в себе си и най-сетне заспа. Дейвид Лийбър остана дълго над нея, без да може да помръдне. Кръвта бе замръзнала в жилите му, вътре в него не помръдваше нищо, нито една клетка.
Оставаше му само едно. Направи го. На следващата сутрин влезе в кабинета на д-р Джефърс, разказа му абсолютно всичко и изслуша търпеливите му отговори.
— Дай да не бързаме, синко. Съвсем естествено е майките понякога да мразят децата си. Има си дори термин — амбивалентност. Цезаровото сечение доведе детето на този свят и едва не отнесе Алис от него. Тя обвинява бебето за разминаването със смъртта и пневмонията. Проектира проблемите си и стоварва вината върху най-удобния обект, който може да посочи като техен източник. Всички го правим. Спъваме се в някой стол и ругаем мебелите, а не собствената си завеяност. Пропускаме удар на игрището за голф и виним или тревата, или стика, или топката. Провали ли се бизнесът ни, проклинаме боговете, времето или късмета си. Мога да ти кажа само онова, което ти казах и преди. Обичай я. Това е най-доброто лекарство на света. Намери начини да й покажеш привързаността си, дай й чувство за сигурност. Покажи й колко безвредно и невинно е детето. Направи така, че да почувства, че рискът си е заслужавал. Скоро ще се успокои, ще забрави смъртта и ще започне да обича бебето. Ако това не стане за около месец, обади ми се. Ще ви препоръчам добър психиатър. А сега върви и махни тая физиономия от лицето си.
С идването на лятото нещата като че ли се уталожиха, станаха по-леки. Дейв работеше, беше се отдал на бизнеса, но намираше и много време за жена си. Тя на свой ред правеше дълги разходки, събираше сили, от време на време се осмеляваше да поиграе бадминтон. Вече рядко избухваше. Като че ли се бе освободила от страховете си.