Освен веднъж в полунощ, когато внезапен порив на топлия летен вятър не разклати дърветата като множество блестящи тамбурини. Алис се събуди разтреперана и се сгуши в обятията на мъжа си. Той почна да я успокоява и я попита какво се е случило.
— В стаята има нещо. Гледа ни — каза тя.
Той запали лампата.
— Пак си сънувала. Е, но вече си по-добре. Отдавна не си се тревожила.
Тя въздъхна, докато той гасеше лампата, и изведнъж заспа. Той остана буден още около половин час, прегръщаше я и си мислеше какво сладко и странно създание е.
Чу как вратата на спалнята се открехва.
Нямаше никого. Нямаше никаква причина вратата да се отвори. Вятърът бе утихнал.
Зачака. Стори му се, че цял час лежи мълчаливо в тъмното.
Някъде далеч, подобно на малък метеорит, потъващ с писък в безкрайния мастилен мрак на космоса, бебето започна да плаче в детската.
Малък самотен звук насред звездите, тъмното, дишането на жената в обятията му и вятъра, който отново започна да шуми между клоните.
Лийбър бавно преброи до сто. Плачът продължаваше.
Внимателно се освободи от прегръдката на Алис, измъкна се от леглото, обу пантофите и халата си и тихо излезе.
Трябва да сляза долу, помисли си. Да стопля малко мляко, да го кача и…
Мракът се изплъзна изпод него. Кракът му се подхлъзна и полетя напред. Подхлъзна се на нещо меко. Полетя към нищото.
Рязко протегна ръце и трескаво се вкопчи в парапета. Тялото му прекрати падането си. Задържа се. Изруга.
„Нещото меко“, което едва не го преби, тихо изшумоли и тупна няколко стъпала надолу. Главата му бучеше. Сърцето му сякаш се бе качило в гърлото, биеше бясно и го свиваше болезнено.
Защо немарливите хора разхвърлят из къщата каквото им попадне? Заопипва внимателно около себе си за предмета, който едва не го уби по стълбите.
Ръката му замръзна. Дъхът му спря. Сърцето му пропусна един-два удара.
Нещото, което държеше в ръката си, бе играчка. Голяма тромава парцалена кукла, която бе купил като шега за…
За бебето.
На следващия ден Алис го откара на работа.
По средата на пътя към центъра намали и спря до тротоара. Обърна се към мъжа си.
— Искам да замина на почивка. Не зная дали ще успееш да се измъкнеш, скъпи, но ако не можеш, нека замина сама. Можем да наемем някой да се грижи за бебето, сигурна съм. Просто искам да се махна. Мислех си, че съм го преживяла… това… това чувство. Но не съм. Не мога да понасям да съм в една стая с него. А то ме гледа, сякаш също ме мрази. Трудно ми е да ти го обясня; знам само, че искам да се махна, преди да е станало нещо.
Той излезе от колата, заобиколи, направи й знак да се премести, седна зад волана.
— Онова, което ще направиш, е да идеш на добър психиатър. И ако той препоръча почивка — моля. Това обаче не може да продължава така; през цялото време стомахът ми е свит на топка. — Той запали. — Аз ще карам нататък.
Тя бе навела глава; мъчеше се да удържи сълзите си. Вдигна очи чак когато наближиха работата му.
— Добре. Запиши ми час. Ще се прегледам при когото кажеш, Дейвид.
Той я целуна.
— Ето това вече е разумен разговор, госпожо. Мислиш ли, че ще успееш да стигнеш сама до вкъщи?
— Разбира се, глупчо.
— Тогава ще се видим на вечеря. Карай внимателно.
— Нима не го правя винаги? Чао.
Той остана на тротоара, загледан как се отдалечава и вятърът развява дългата й тъмна коса. Малко по-късно се обади от кабинета си на Джефърс и уреди преглед при добър психиатър.
Работният ден мина неспокойно. Нещата се замъгляваха; а някъде в мъглата се бе изгубила и го викаше Алис. Беше успяла да го убеди, че детето им някак не е съвсем нормално.
Продиктува няколко дълги, лишени от живец писма. Провери няколко доставки. Трябваше да се разпитват помощници, да се движат неща. В края на деня бе изтощен, главата му пулсираше и беше радостен, че може да се прибере у дома.
В асансьора си помисли — дали да не разкажа на Алис за парцалената кукла, с която едва не се пребих нощес? Господи, ами ако това я върне в предишното й състояние? Не, за нищо на света няма да й разкажа. В края на краищата случайностите са си случайности.
Небето бе още светло. Прибра се с такси. Пред дома си плати на шофьора и тръгна бавно по циментовата алея, като се наслаждаваше на светлината в небето и дърветата. Бялата колониална фасада на къщата изглеждаше неестествено притихнала и пуста; спомни си, че е четвъртък и че помощниците, които си позволяваха да наемат от време на време, ги нямаше.
Пое дълбоко дъх. Някъде зад къщата запя птица. Чуваше се движението по булеварда на една пресечка оттук. Натисна дръжката и тя плавно и безшумно се завъртя.