Вратата се отвори. Той влезе, остави шапката и куфарчето си на стола и понечи да свали палтото си… и погледна нагоре.
Късните лъчи на слънцето осветяваха ярката парцалена кукла, просната в основата на стълбището.
Но не играчката бе привлякла вниманието му.
Можеше единствено да стои като закован и да гледа Алис.
Ужасно бледо, слабото й тяло лежеше в нелепа гротескна поза под стълбището, подобно на смачкана кукла, на която вече никога няма да й се доиграе.
Алис бе мъртва.
В къщата цареше тишина. Чуваше се единствено биенето на сърцето му.
Тя бе мъртва.
Повдигна главата й, докосна пръстите й. Прегърна я. Но тя нямаше да оживее. Нямаше дори да опита. Каза името й на глас, повтори го много пъти, после отново я прегърна и се помъчи да й върне малко от топлината, която бе изгубила, но това не помогна.
Стана. Сигурно се бе обадил. Не помнеше. Внезапно се озова горе. Отвори вратата на детската стая, влезе и тъпо погледна в креватчето. Стомахът му се свиваше. Не виждаше добре.
Бебето лежеше със затворени очи, но лицето му бе червено и мокро от пот, сякаш бе плакало дълго и силно.
— Мъртва е — каза му Лийбър. — Мъртва е.
После започна да се смее тихо и продължи, докато от нощта не се появи д-р Джефърс и не започна да му бие шамари.
— Спри! Стегни се!
— Паднала е по стълбите, докторе. Спънала се е в парцалената кукла и е паднала. Аз самият едва не се пребих през нощта. А сега…
Докторът го разтърси.
— Докторе, докторе, докторе — промърмори замаяно Дейв. — Ама че шантава работа. Наистина шантава. Аз… май най-сетне измислих име на бебето.
Докторът не каза нищо.
Лийбър стисна глава с треперещите си ръце.
— Ще го кръстя в неделя. Знаеш ли какво име ще му дам? Ще го нарека Луцифер.
Беше единайсет вечерта. Множество непознати бяха минали през къщата му и взеха със себе си най-важното пламъче — Алис.
Дейвид Лийбър седеше срещу доктора в библиотеката.
— Алис не беше луда — бавно каза той. — Имаше основания да се страхува от бебето.
Джефърс въздъхна.
— Не се води по нея! Тя обвиняваше детето за болестта си, а сега ти го обвиняваш за смъртта й. Спънала се е в играчка, не забравяй. Не можеш да обвиняваш детето.
— Луцифер ли имаш предвид?
— Спри да го наричаш така!
Лийбър поклати глава.
— Алис чуваше разни неща нощем. Движение по коридорите. Знаеш ли кой вдигаше шума, докторе? Бебето. Четиримесечно, промъква се в тъмното, подслушва ни. Слуша всяка наша дума! — Вкопчи се в дръжките на стола. — А включа ли лампата… та то е толкова малко. Може да се скрие зад някой стол, зад врата, до стената… под нивото на погледа.
— Искам да престанеш с това! — каза Джефърс.
— Остави ме да кажа какво мисля, че иначе ще полудея. Когато бях в Чикаго, кой държеше Алис будна и й докара пневмонията? Бебето! А когато тя не умря, то се опита да убие мен. Проста работа — захвърля играчката на стълбите и реве през нощта, та баща му да тръгне надолу за мляко и да се пребие. Грубо, но ефективно. Е, при мен не успя. Но пък проработи при Алис.
Дейвид Лийбър млъкна колкото да си запали цигара.
— Трябваше да се сетя. Колкото пъти палех лампите през нощта, толкова пъти бебето лежеше, отворило ей такива очи. Повечето бебета само спят. Не и това. Стои будно, мисли.
— Бебетата не мислят.
— Тогава е стояло будно и е правило каквото може да прави с мозъка си. Откъде можем да знаем какво се върти в ума на едно бебе? То има всички причини да мрази Алис: беше го заподозряла, че е онова, което е наистина — че определено не е нормално. Че е нещо… нещо различно. Какво знаеш за бебетата, докторе? Най-общите неща, ясно. Естествено, знаеш как бебетата убиват майките си при раждане. Защо? Може ли да е от негодувание, че ги принуждават да се явят в такъв гаден свят като този?
Лийбър се наведе уморено към доктора.
— Всичко е свързано. Да предположим, че няколко бебета на милиони още от самото начало могат да се движат, да виждат, да чуват, да мислят, също като много животни и насекоми. Насекомите се раждат съвсем самостоятелни. Бозайниците и птиците се приспособяват към средата си само за няколко седмици. А на децата са им нужни години, за да започнат да говорят и да се клатушкат на слабите си крачета… Ами ако едно дете на милиард е… странно? Родено напълно осъзнато, инстинктивно способно да мисли. Няма ли да е чудесно положение, идеално прикритие за всичко, което би поискало да направи? Би могло да се престори на съвсем обикновено — слабо, плачещо, нищо не знаещо. Със съвсем малка загуба на енергия би могло да пълзи из тъмната къща и да подслушва. А колко лесно е само да остави нещо на горното стъпало. Колко лесно е да плаче цяла нощ и да докара пневмония на майка си. Колко лесно е по време на раждане да направи само няколко сръчни движения и да предизвика перитонит!