— За Бога! — Джефърс скочи. — Що за отвратителни неща говориш?!
— Отвратително е онова, за което говоря. Колко майки са умрели по време на раждане? Колко са станали жертва на странни дребни и невероятни случайности, довели по един или друг начин до смърт? Непознати червени малки създания с мозъци, работещи в проклетия мрак върху неща, за които и не подозираме. Малки примитивни мозъци, изпълнени с расова памет, омраза и чиста жестокост, чиято единствена мисъл е самосъхранението. А в този случай самосъхранението означава елиминиране на майката, която е осъзнала що за ужас е родила. Питам те, докторе, има ли на този свят нещо по-егоистично от бебето? Няма!
Джефърс се намръщи и безпомощно поклати глава.
Лийбър хвърли цигарата си.
— Изобщо не твърдя, че детето има някаква голяма сила. Достатъчно му е само да се научи да пълзи няколко месеца по-рано от обичайното. Достатъчно му е да подслушва през цялото време. Да плаче през нощта. Това е достатъчно. Даже повече от достатъчно.
— Добре тогава, наречи го убийство — опита се да му се присмее Джефърс. — Но за едно убийство трябва мотив. Какъв е мотивът на детето?
Лийбър имаше готов отговор.
— Кой на този свят се радва най-много на спокойствие, сън, почивка, храна, удобство? Нероденото дете, разбира се. Плава в сънено, безвременно чудо на храна и тишина. А после най-неочаквано му казват да се разкара и го изхвърлят насила в един шумен, невнимателен, егоистичен свят, в който трябва да се движи само, да ловува, да се храни от лова, да търси изчезналата любов, която някога е била негово безусловно право, да се сблъсква с безпорядък вместо с вътрешната тишина и дрямка! И детето негодува! Негодува срещу студения въздух, огромните пространства, внезапното отделяне от познатите неща. И в мъничкия му мозък единственото останало е егоизмът и омразата заради безжалостното разбиване на магията. Кой е виновен за тази несправедливост? Майката. Ето как новороденото има кого да мрази с цялото си неразсъждаващо същество. Майката го е отхвърлила от себе си. А и бащата не е по-добър, така че и той да се убие! Той е виновен по свой начин!
Джефърс го прекъсна.
— Ако казаното от теб е вярно, то всяка жена на света би трябвало да гледа на детето си като на нещо ужасно.
— И защо не? Нима детето няма идеално алиби? Защитено е от хилядолетни общоприети медицински схващания. По всички природни причини то е безпомощно и не може да отговаря за действията си. Детето се ражда, мразейки. И вместо да стане по-добре, става по-зле. Отначало то получава определено количество внимание и майчински грижи. После обаче нещата се променят. Едно новородено има силата само с плач и кихане да кара родителите си да правят всякакви глупости и да подскачат при най-малкия шум. С годините обаче то усеща как тази малка власт бързо му се изплъзва завинаги и никога вече не се връща. Защо тогава да не сграбчи цялата власт, която може да има? Защо да не заеме изгодната позиция, докато разполага с всички преимущества? Точно сега е времето да нанесе удара си.
Гласът на Лийбър бе много тих, много спокоен.
— Малкото ми момченце, лежи нощем в креватчето си с мокро зачервено лице и останало без дъх. Защото е плакало ли? Не. Защото се е изкатерило бавно от креватчето, защото е пълзяло далеч по тъмните коридори. Малкото ми момченце. Искам да го убия.
Докторът му подаде чаша вода и няколко хапчета.
— Няма да убиеш никого. Ще спиш двайсет и четири часа. Ще се наспиш и ще ти мине. Изпий това.
Лийбър се разплака, изпи хапчетата и се остави да го отведат в спалнята и да го сложат в леглото. Докторът изчака, докато Лийбър не заспа дълбоко, след което си тръгна.
Лийбър бе сам и се носеше надолу, надолу…
Чу някакъв шум.
— Какво… какво е това? — едва-едва попита той.
Нещо се движеше в коридора.
Дейвид Лийбър спеше.
Рано на следващата сутрин д-р Джефърс спря пред къщата. Утрото беше хубаво и той смяташе да разходи Дейвид извън града. Лийбър сигурно още спеше горе. Джефърс му бе дал достатъчно успокоителни, за да го държат най-малко петнайсет часа.
Звънна. Никакъв отговор. Сигурно прислужниците още не бяха станали. Натисна дръжката, откри, че е отключено, влезе. Остави лекарската си чанта на най-близкия стол.
Нещо бяло се мярна в горния край на стълбището. По-скоро намек за движение. Джефърс едва го забеляза.
Надуши миризмата на газ.