Той се втурна нагоре и с трясък влезе в спалнята.
Лийбър лежеше неподвижен в леглото. Газта със съскане излизаше от крана край вратата. Джефърс го завъртя, отвори всички прозорци и изтича към тялото на Лийбър.
Беше студено. Беше мъртъв от часове.
Докторът се разкашля и побърза да излезе от стаята. Очите му се насълзиха. Лийбър не бе пуснал газта сам. Не би могъл да го направи. Приспивателните щяха да го държат в леглото поне до обед. Това не беше самоубийство. Или все пак имаше някаква нищожна възможност?
Остана около пет минути в коридора. После отиде до вратата на детската. Беше затворена. Отвори и отиде до креватчето.
Беше празно.
Половин минута се олюлява край него, после заговори, без да се обръща конкретно към никого.
— Вратата на детската се е затворила. Не си могъл да се върнеш на сигурно в креватчето. Изобщо не си предположил, че вратата ще се затвори. Нещо толкова дребно може да наруши най-добрия ти план. Ще те намеря да се криеш някъде из къщата и да се преструваш на нещо, което не си.
Огледа се объркано. Плесна се по челото и се усмихна слабо.
— И аз почнах да говоря като Алис и Дейвид. Само че не мога да рискувам. Не съм сигурен, но не мога да рискувам.
Слезе долу, отвори лекарската си чанта и извади нещо от нея.
Нещо изшумоля в коридора. Нещо много малко и много тихо. Джефърс се извъртя рязко.
Трябваше да оперирам, за да те извадя на този свят, помисли си. Сега май ще се наложи да оперирам, за да те махна от него…
Направи няколко бавни сигурни крачки по коридора. Вдигна ръка към слънчевата светлина.
— Виждаш ли, дечко? Нещо лъскаво. Нещо хубаво!
Скалпел.