Болката се загнездваше все по-дълбоко в него. Първо се вкопчи в корема и слабините му, а после обхвана и целия му торс, докато накрая той започна да се оплаква, че даже клепачите и върховете на пръстите му го болят. Болкоуспокояващите престанаха да му действат. Сестрата можеше да му даде по-голяма доза, ала тъй като това можеше да го убие, в крайна сметка се отказа. Въпреки опасността за живота му аз исках да му увелича тайно дозата и със сигурност щях да го сторя, ако не беше Рут. Жена ми веднага съзря рисковете от подобен ход.
— Сестрата ще разбере — каза ми тя. — И тогава ще загазиш.
— Но той е мой баща!
— Това няма да я спре. — Рут беше от хората, за които чашата винаги е наполовина празна. Не беше от възпитанието й; просто такава се бе родила. — Веднага ще докладва за случилото се и може да отидеш в затвора.
Ето защо не го убих. Никой от нас не го уби. Вместо това започнахме да убиваме времето. Четяхме му, без да знаем каква част от думите ни разбира. Сменяхме бельото му, преобличахме го и следяхме медицинската му карта на стената да бъде винаги прилежно и своевременно попълвана. Дните бяха нетърпимо горещи и периодично размествахме двата вентилатора с надеждата да създадем пресичащи се течения. Гледахме мачовете на „Пиратите“ на малкия цветен телевизор, чийто кинескоп правеше зелената трева на игрището лилава, и му казвахме, че тази година любимият му отбор е в страхотна форма. Обсъждахме помежду си изтъняващите му черти и изострящия му се профил. Гледахме го как страда и се молехме по-скоро да умре. И така до деня, в който надигнах очи от „Най-добрите американски поети на двайсети век“ и видях висока, едра чернокожа жена и момиченце с тъмни очила, които стояха на прага на стаята.
Това момиченце… помня го толкова ясно, сякаш съм го зърнал тази сутрин. Предполагам, че е било на седем, макар че изглеждаше доста дребничко за възрастта си. Направо мъничко. Носеше розова рокличка, стигаща до кокалестите му коленца. Забелязах, че на единия (също толкова кокалест) пищял има лейкопласт с героите на „Уорнър Брадърс“ — спомням си Йосемайт Сам61 с дългите му червени мустаци и револвер във всяка ръка.
Тъмните очила на детето бяха като утешителна награда от дворна разпродажба. Бяха прекалено големи и поради това се бяха плъзнали почти до върха на чипото носле, разкривайки втренчените, притворени, покрити със синьо-бяло перде очи. На краката си имаше мръсни гуменки. След малко забелязах, че кожата му всъщност не е черна, а някак мазносива. Горкото хлапе изглеждаше тежкоболно като баща ми… за разлика от него обаче явно можеше да стои на краката си.
Жената не си спомням толкова ясно, понеже цялото ми внимание бе привлечено от момиченцето. Човек можеше да й даде както четирийсет, така и шейсет. Косата й беше късо подстригана и присъствието й сякаш излъчваше някакво спокойствие. Освен това не си спомням нищо друго — дори цвета на роклята й, ако изобщо е била с рокля. Май беше с рокля, но не е изключено да е била и с анцуг.
— Коя сте вие? — попитах аз. Прозвуча глупаво, сякаш ме бяха сепнали не от четене, а от сън, макар че като се замисля, двете неща са доста сходни.
Труди се появи иззад тях и зададе същия въпрос. За разлика от мен поне гласът й не звучеше сънено. Някъде зад нея се обади и Рут с превзетия си, всезнаещ тон:
— Сигурно вратата се е отворила, понеже резето вече изобщо не я държи. И те направо са влезли вътре.
Ралф, който стоеше до съпругата си, хвърли поглед през рамо.
— В момента е затворена — отбеляза и добави, сякаш това беше червена точка за тях: — Значи те са я затворили след себе си.
— Не можете да влизате тук — обърна се Труди към непознатата. — Заети сме. Тук има болен човек. Не знам какво искате, но трябва да си тръгнете.
— Не можете просто така да нахълтвате в домовете на хората — подкрепи я брат ми. Тримата бяха застанали пред вратата на татковата спалня.
Жена ми потупа натрапницата по рамото. Не особено нежно.
— Трябва да си тръгнете, освен ако не искате да извикаме полицията. Това ли трябва да направим?
Негърката не й обърна никакво внимание. Тя избута момиченцето напред и каза:
— Само направо. Четири стъпки. Има стойка, внимавай да не се препънеш в нея. Искам да те чуя как броиш на глас.