Детенцето започна:
— Едно-о… две-е… три-и… четири-и…
На „три-и“ хлапето прекрачи металните крака на Стойката за системи, без даже да погледне надолу. Казах си, че това не би му помогнало особено — едва ли щеше да види нещо през зацапаните стъкла на огромните си очила, а да не забравяме и мътните очи. Мина достатъчно близо до мен, за да почувствам как краищата на рокличката се докосват за миг до ръката ми, подобно на ефирна мисъл. Миришеше на пот, мръсотия и — също като Док — на болест. И двете ръце на детето бяха осеяни с тъмни петна, които отначало взех за корички на зарастващи рани, ала после забелязах, че са съвсем пресни и дори изглеждат възпалени.
— Спри я! — извика ми Ралф, ала аз не го направих. Всичко се случваше прекалено бързо. Момиченцето се наведе над хлътналата, брадясала буза на баща ми и долепи устни до нея. Целувката беше продължителна, звучна и мляскаща.
Докато го целуваше, малката й пластмасова чантичка се люшна към главата му и баща ми отвори очи. Впоследствие Труди и Рут ми казаха, че чантичката (в която едва ли имаше нещо друго освен пакетче хартиени кърпички) го е ударила по бузата и затова се е събудил. Ралф обаче не беше съвсем сигурен, а пък аз изобщо не го вярвах. Ако наистина бе станало така, все щях да чуя някакъв, дори и едва доловим звук.
— Как се казваш, хлапе? — попита баща ми с хъхрещия си глас на смъртник.
— Аяна — отвърна момиченцето.
— Аз съм Док. — Очите му я изгледаха изпод тъмните пещери, които обитаваха в последно време, и забелязах, че взорът му изглежда доста по-бистър в сравнение с онова, което бях свикнал да виждам през двете кошмарни седмици във Форд Сити. Помня как си мислех, че татко е достигнал фазата, в която дори хоумрън на „Пиратите“ в деветия ининг не би могъл да разведри мътния му поглед.
Труди избута жената встрани и се опита да мине покрай мен с явното намерение да сграбчи детето, дръзнало да смути предсмъртното спокойствие на Док. Аз обаче я хванах за китката и я спрях.
— Чакай.
— Какво да чакам? Намъкнаха се тук, без никой да ги е канил, а ти ме караш да…
— Болна съм и трябва да тръгвам — промълви хлапето. Целуна отново баща ми и направи крачка назад. Този път се препъна в поставката на стойката за системи и за малко да се озове заедно с нея на земята. Труди обаче хвана стойката, а аз — момиченцето. Беше толкова слабичко, че кожата му изглеждаше като хартиена обвивка на костите му. Очилата му паднаха в скута ми и за момент мътните му млечнобели очи срещнаха моите. — Ти ще бъдеш добре — прошепна ми тя и докосна устните ми с малката си ръчица. Усетих парене, сякаш бях целунал въглен, ала не се отдръпнах. — Ще бъдеш добре.
— Хайде, Аяна! — извика я едрата негърка. — Време е да оставяме тези хора. Две стъпки. Искам да те чуя как броиш на глас.
— Едно-о… две-е… — започна Аяна, докато наместваше очилата на чипото си носле, където едва ли щяха да се задържат дълго. Придружителката й я хвана за ръка.
— Да бъде благословен денят ви, хора — изрече негърката и ме погледна. — Жал ми е за вас, ала сънищата на това дете приключиха.
Те прекосиха дневната, като жената държеше момиченцето за ръката. Ралф вървеше подире им като овчарско куче, вероятно за да се увери, че няма да откраднат нещо. Рут и Труди се надвесиха над Док, чиито очи все още бяха отворени.
— Кое беше това дете? — попита той.
— Не знам, татко — отвърна Труди. — Не мисли за нея.
— Искам да се върне. Искам пак да ме целуне.
Жена ми се обърна към мен и ме изгледа със стиснати устни. С годините бе успяла да усъвършенства във висша степен укорителното си изражение.
— Почти е извадила иглата на системата от ръката му… сега кърви… а ти си седя спокойно ей-там…
— Ще я наместя отново — заявих аз, но имах чувството, че някой друг говори вместо мен. Моето „аз“ сякаш се бе отдръпнало настрани и се взираше безмълвно и смаяно в лежащия ми баща. В същото време продължавах да усещам топлото докосване на детската длан по устните си.
— О, няма защо да си правиш труда! Вече я наместих.
Ралф се върна при нас.
— Махнаха се — уведоми ни той. — Тръгнаха надолу по улицата към автобусната спирка. — Брат ми се обърна към жена ми: — Искаш ли да извикам полицията, Рут?
— Не. Само ще изгубим цял ден в попълване на формуляри и отговаряне на въпроси. — Тя помълча секунда-две. — А после може да ни извикат и да свидетелстваме в съда.