— И аз не бих отказал една, Рути-фрути — обади се баща ми и побърза да добави (вероятно бе взел смаяното ми изражение за строго неодобрение): — Чувствам се по-добре. Коремът изобщо не ме боли.
— Мисля, че още не ви се полага бира — заяви сестра Хлое. Тя седеше в другия край на хола и още не бе започнала да събира нещата си, при положение че обикновено го правеше двайсетина минути преди края на смяната си. Железният й авторитет от типа „хайде сега още една лъжичка за мама“ започваше да се пропуква.
— Кога започна всичко това? — попитах, без сам да зная какво точно имах предвид, понеже промените имаха доста всеобхватен характер. Ако изобщо съм имал предвид нещо конкретно, вероятно е било изчезването на неприятната миризма.
— Състоянието му се е подобрило за времето, откакто си тръгнахме следобед — поклати глава Труди. — Не е за вярване.
— Болшевики — измърмори Рут. Тази дума за нея е нещо като ругатня.
Труди сякаш не я чу.
— Малкото момиченце! — възкликна тя.
— Болшевики! — извика жена ми.
— Какво момиченце? — попита баща ми. Имаше почивка между инингите и по телевизията вървяха реклами. Някакъв плешив тип с големи зъби и безумен поглед се опитваше да ни убеди, че килимите в „Джукър“ са толкова евтини, че са направо безплатни. И, мили боже, върху капарото дори не се начислявало ДДС. Преди някой от нас да отговори на Рут, Док попита сестра Хлое дали не му се полага половин кутийка бира. Тя отново поклати глава. Господството й в тази малка къща обаче беше към своя край и през следващите четири години — преди несдъвканата хапка пържола да запуши завинаги гърлото му, — баща ми пресуши неизброимо количество бири. Надявам се, че се е насладил в пълна степен на всяка една от тях. Бирата сама по себе си е едно малко чудо.
Същата нощ, докато лежахме будни в твърдото си легло в „Досада Ин“ и слушахме тракането на климатика, Рут ми каза да не споменавам пред никого за сляпото момиче. Помня, че го нарече не Аяна, а „малкото негърче чародейче“, и в тона й се усещаше непривичен за нея груб сарказъм.
— И ако трябва да съм откровена с теб — продължи тя, — не мисля, че състоянието му ще продължи да се подобрява. Понякога крушката светва най-силно точно преди да изгори. Същото е и при хората.
Навярно беше права, ала специално в този случай прогнозата й не се сбъдна. Чудото при Док Джентри не спря дотам. Към края на седмицата той вече се разхождаше в задния двор, подкрепян от мен и Ралф. После всички се прибирахме в къщата.
Една вечер сестра Хлое ни позвъни. Помня, че беше доста късно.
— Няма да отидем, колкото и да е зле — ядосано заяви Рут. — Кажи й го.
Сестрата обаче се обаждаше, за да ни информира, че по-рано през деня видяла Док да излиза от Ветеринарната клиника на Форд Сити, където отишъл да консултира един от по-младите лекари за болен от колер63 кон. Носел бастуна си в ръка, но въобще не го използвал. Жената сподели, че никога не била виждала мъж „на неговата възраст“ да изглежда толкова добре. „Излъчваше такава жизненост и енергия… още не мога да повярвам“ — бяха точните й думи. Месец по-късно татко вече се разхождаше (без бастун) из квартала, а през зимата всеки ден ходеше да плува в местния закрит басейн. И всички казваха, че изглежда като човек на шейсет и пет.
След възстановяването на баща ми проведох разговори с целия медицински екип, който го лекуваше. Направих го, понеже случилото се ми напомняше за така наречените „мираклии“ — представленията, разигравани по вонящите улички на европейските градове през Средновековието. Дори си помислих, че ако променя името на татко (или просто го нарека „господин Дж“), от историята му ще се получи интересна статия за едно или друго списание. Вероятно така и би станало, само дето никога не написах въпросната статия.
Семейният ни лекар Стан Слоун беше първият, който развя червения флаг. Той беше изпратил Док в Онкологичното отделение към Университета в Питсбърг, ето защо започна да обвинява тамошните лекари Ретиф и Замачовски в поставяне на погрешна диагноза. Те от своя страна прехвърлиха топката на радиологичното отделение. Ретиф заяви, че завеждащият радиологията е некомпетентен задник, който не може да различи панкреас от черен дроб. Помоли ме да не го цитирам, но предполагам, че двайсет и пет години е достатъчно дълга давност за подобен род молби.
63
Болест при конете и добитъка, засягаща централната нервна система и изразяваща се в нестабилна походка и падане. — Б.пр.