Доктор Замачовски ми каза, че това е най-обикновен случай на деформация на вътрешен орган.
— Никога не съм бил напълно съгласен с първоначалната диагноза — довери ми той. С Ретиф бях разговарял по телефона, докато със Замачовски се срещнах лично. Носеше бяла лабораторна престилка с червена тениска под нея, на която пишеше „Предпочитам да играя голф“. — Винаги съм си мислел, че има по-скоро Фон Хипел-Линдау64.
— Тази болест нямаше ли също да го убие? — попитах аз.
Тогава Замачовски ме дари с онази тайнствена усмивка, която лекарите пазят специално за безпросветните водопроводчици, домакини и преподаватели по английски, и заяви, че закъснявал за важен преглед.
Когато се срещнах със завеждащия радиологията, човекът просто разпери ръце.
— Нашата работа е да правим снимките, а не да ги тълкуваме — заяви той. — След десетина години вече ще използваме оборудване, което да сведе подобни погрешни диагнози до минимум… А междувременно защо просто не се радвате, че баща ви е жив? Това е най-важното.
Е, направих всичко, което беше по силите ми. И докато се занимавах с краткото си разследване, което предпочитах да наричам „проучване“, установих един крайно любопитен факт — медицинското определение за „чудо“ е „погрешно поставена диагноза“.
Хиляда деветстотин осемдесет и трета се падаше седмата ми поред година в колежа, в която по принцип на преподавателите не им се полагат часове. Имах договор с едно научно издателство за написването на книга под заглавието „Да научим онова, което не може да се научи — похвати за творческо писане“, ала също като статията ми за мираклиите, и тя остана ненаписана. През юли, докато двамата с Рут правехме планове за излет с палатки, урината ми внезапно стана розова. Болката се появи по-късно — първо ме прониза дълбоко в левия ми хълбок, а после запълзя към слабините ми, като ставаше все по-нетърпима. Четири-пет дни след първите симптоми вече пикаех истинска кръв и докато играех на знаменитата игра, известна като „Навярно ще ми мине от само себе си“, страданията ми се превърнаха в истинска агония.
— Сигурна съм, че не е рак — опита се да ме успокои Рут, което означаваше, че си мисли точно обратното. Тревогата в очите й също го издаваше. Впоследствие тя отрече това на смъртния си одър — прагматичността й бе пословична, — но според мен си бе помислила, че ракът, който пощади баща ми, ненадейно е решил да се вкопчи в мен.
В крайна сметка се оказа, че не е рак, а камъни в бъбреците. Моето чудо се наричаше „ударно-вълнова терапия с литотрипсия“ и в комбинация с конски дози диуретични таблетки успя да ги разтвори. Казах на лекаря си, че никога през живота си не съм изпитвал такава болка.
— Мисля, че няма да се повтори, дори и да получите коронарна тромбоза — увери ме той. — Жените, които имат камъни в бъбреците, сравняват болките с тези при раждане. И то тежко раждане.
Все още ме болеше, но поне можех да си чета списание, докато чакам реда си пред лекарския кабинет, което смятах за голямо подобрение. Не след дълго някой седна до мен и ми каза:
— Хайде, време е.
Вдигнах очи от списанието и видях… не жената, която бе влязла в спалнята на умиращия ми баща, а мъж в обикновен кафяв костюм. Дълбоко в себе си знаех защо е тук. Нямах никакви съмнения за това. Знаех също така и че ако не тръгна с него, литотрипсията нямаше да ми помогне.
Излязохме от чакалнята. Сестрата не беше зад бюрото си, ето защо не ми се наложи да обяснявам внезапното си дезертьорство. Не съм сигурен и какво бих казал в свое оправдание. Че болката в слабините ми изведнъж е престанала да ме измъчва? Та това твърдение беше едновременно абсурдно и невярно.
Мъжът с деловия костюм изглеждаше на трийсет и пет и бе в доста добра форма; навярно беше бивш морски пехотинец, неспособен да се раздели с любимата си армейска прическа тип „канадска ливада“. Вървяхме мълчаливо; аз бях леко приведен заради болките, които още се обаждаха. Излязохме от медицинския център, където лекарят ми имаше кабинет, и стигнахме до следващата пряка. Там се намираше болницата „Дъбравите на изцелението“.
Изкачихме стълбите пред главния вход и поехме по коридор, чиито стени бяха изрисувани с героите на „Дисни“. От високоговорителите над главите ни звучеше „Светът е малък“65.
64
Церебро-ретинална ангиоматоза, при която се развиват кисти и ракови образувания в бъбреците и панкреаса. — Б.пр.