Бившият морски пехотинец крачеше енергично пред мен с високо вдигната глава, сякаш живееше тук. От своя страна аз никога досега не се бях чувствал толкова далеч от дома си… и от живота, който познавах и разбирах. И ако внезапно се бях издигнал във въздуха, подобно на пъстроцветно хелиево балонче с надпис „Оздравявай бързо“, изобщо нямаше да се изненадам.
Щом стигнахме до рецепцията, бившият морски пехотинец стисна ръката ми, за да ме накара да спра, докато двамата служители — медицинска сестра и санитар, — не бяха повикани по задачи. Тогава закрачихме по друг коридор, където момиче с гола глава в инвалидна количка ни изгледа със стаен в очите копнеж. То протегна ръка към мен.
— Не — отсече спътникът ми и ме поведе напред. Преди това обаче аз успях да надникна в ярките, умиращи очи на момичето и потръпнах.
Накрая влязохме в помещение, където момченце на около три годинки си играеше с блокчета под нещо като прозрачна палатка, спусната над леглото му. Хлапето ни изгледа с неподправено любопитство. Изглеждаше по-добре от момичето в инвалидната количка — най-малкото, имаше гъсти червени къдрици на главата си, — ала кожата му бе с цвят на олово и когато бившият морски пехотинец ме избута рязко напред, усетих, че детенцето всъщност е много, много болно. Докато спътникът ми заемаше стойка „мирно“, сякаш беше на парад, аз се пресегнах и дръпнах ципа на палатката, без да се съобразявам с предупредителния надпис „СТЕРИЛНА СРЕДА!“, и внезапно осъзнах, че на момченцето му остават не седмици, а броени дни.
Протегнах ръце към хлапето и в същия миг долових същия мирис на болен, който се излъчваше от баща ми. Момченцето веднага вдигна ръчички. Целунах го по ъгълчето на устата и то отвърна на целувката ми с неочакван ентусиазъм, който свидетелстваше, че от доста време не е било докосвано. Не и от нещо, което да не му причинява болка.
Никой не влезе при нас, за да ни попита какво правим или да ни заплаши с полиция, както бе направила Рут през онзи ден в стаята на баща ми. Затворих ципа на прозрачната палатка. На прага се обърнах и видях как детето седи в креватчето си с цветно блокче в ръка. Пусна го и ми помаха, като на два пъти разпери и събра пръстчетата си. И аз направих същото. Вече изглеждаше по-добре.
Пред рецепцията бившият морски пехотинец отново стисна ръката ми, но този път бяхме забелязани от санитаря, на чието лице се мъдреше онази ехидна, неодобрителна усмивка, която деканът на Факултета по английска литература в колежа ми бе превърнал във висша форма на изкуство. Попита ни какво сме правили в отделението.
— Съжаляваме, господине, сбъркахме етажа — отговори моят спътник.
Когато излязохме пред входа на болницата, той се обърна към мен:
— Ще намериш обратния път, нали?
— Да — кимнах, — но ще трябва да си уговоря друг приемен час при лекаря си.
— Май ще се наложи.
— Ще те видя ли отново?
— Да — отвърна бившият морски пехотинец и закрачи през болничния паркинг. Дори не се обърна да ме погледне.
Появи се отново през хиляда деветстотин осемдесет и седма, когато Рут беше на пазар, а аз косях тревата и се надявах пулсирането в тила ми да не възвестява началото на мигрена, макар че щеше да се окаже точно това. Откакто се срещнах с малкото момченце в „Дъбравите на изцелението“, главоболието често ме навестяваше. Не за него си мислех обаче, докато лежах в тъмното с влажна кърпа на очите, а за сляпото момиченце.
Този път отидохме да видим една жена в „Сейнт Джуд“. Когато я целунах, тя положи дясната ми длан върху лявата си гърда. Само тя й бе останала; хирурзите вече бяха отрязали другата.
— Обичам ви, господине — промълви тя през сълзи. Не знаех какво да кажа. Бившият морски пехотинец стоеше до вратата — в разкрачен стоеж, сключил ръце зад гърба си. С две думи, позиция „свободно“ на парад.
Минаха години, преди да ме навести отново. Това се случи в средата на декември хиляда деветстотин деветдесет и седма. Тогава го видях за последен път. Вече страдах от артрит, който продължава да ме измъчва. Неизменната му „канадска ливада“ се бе прошарила, а лицето му беше прорязано от толкова бръчки, че приличаше на вентрилоквистка кукла. Заведе ме до изходната рампа на шосе №I-95 на север от града, където бе станала катастрофа. Товарен пикап се беше сблъскал с форд ескорт и лекият автомобил бе здраво потрошен. Травматолозите бяха положили шофьора на форда — мъж на средна възраст — на носилка, а ченгетата разговаряха с униформения водач на пикапа, който изглеждаше шокиран, но невредим.