В мига, в който екипът на „Бърза помощ“ затвори задните врати на линейката, бившият морски пехотинец ми прошепна:
— Сега. Размърдай си задника.
Размърдах дъртия си задник и го замъкнах до задните врати на линейката. Спътникът ми забърза напред и посочи:
— Там! Ей-там! Това не е ли една от онези медицински гривни, на които пишат името и кръвната група на човека?
Травматолозите се обърнаха да погледнат, а един от полицаите, които разговаряха с шофьора на пикапа, се приближи до мястото, посочено от бившия морски пехотинец. Междувременно аз отворих задната врата на линейката и пропълзях до главата на пострадалия. Стиснах джобния часовник на баща си, който неизменно носех със себе си, откакто ми го беше дал като сватбен подарък. Изящната му златна верижка бе прикрепена към една от халките на колана ми. Нямаше време да я измъквам, ето защо направо я откъснах.
Мъжът на носилката ме изгледа втренчено в сумрака на линейката. Счупеният му врат изпъкваше като лъскава, покрита с кожа дръжка на врата малко под тила му.
— Не мога да помръдна пръстите на краката си — продума раненият.
Целунах го по ъгълчето на устата (явно това беше специалитетът ми) и тъкмо се измъквах, когато един от травматолозите ме сграбчи.
— Какво си мислите, че правите тук? — скастри ме той.
Посочих часовника, който лежеше до носилката.
— Беше в тревата. Помислих си, че е негов. — По времето, когато пострадалият щеше да е в състояние да обясни, че часовникът не е негов и инициалите, гравирани на задния капак, не му говорят нищо, ние с моя спътник щяхме да сме далеч оттук. — Намерихте ли медицинската му гривна?
Травматологът сбърчи отвратено нос.
— Оказа се парче хром — изсумтя той. — Махайте се оттук. — После обаче добави, вече не толкова злобно: — Благодаря ви. Можехте да го задържите за себе си.
Така си беше. Обожавах този часовник. Но какво да се прави… импулсивно решение. Този часовник бе единствената вещ, която имах тогава в себе си.
— Имаш кръв по ръката си — отбеляза бившият морски пехотинец, докато пътувахме обратно към къщи. Бяхме в неговата кола — невзрачен „Шевролет“ седан. На задната седалка имаше кучешки повод, а на огледалото за обратно виждане се поклащаше сребърна верижка с медальон на Сейнт Кристофър. — Да не забравиш да я измиеш, когато се прибереш.
Обещах му, че ще го направя.
— Няма да ме видиш отново — каза спътникът ми.
Изведнъж се сетих какво бе казала чернокожата жена за Аяна. За първи път оттогава насам.
— Приключиха ли сънищата ми? — попитах.
Той ме изгледа учудено и вдигна рамене.
— Работата ти приключи. Не знам нищо за сънищата ти.
Зададох му още три въпроса, преди да ме остави пред нас и да изчезне завинаги от живота ми. Не очаквах да ми отговори, ала той го стори:
— Онези хора, които целунах… те ще отидат ли при други хора? Да целуват техните язви и да ги накарат да изчезнат?
— Някои ще го сторят. Други няма да могат. — Отново вдигна рамене. — Или няма да поискат… Което всъщност е едно и също.
— Познаваш ли едно момиченце на име Аяна? Макар че сигурно вече е голяма…
— Тя е мъртва.
Сърцето ми се сви, но болката не беше твърде силна. Предполагам, че вътре в себе си съм го знаел. Отново се замислих за момичето без коса в инвалидната количка.
— Тя целуна баща ми — промълвих. — А мен само ме докосна. Защо тогава се падна на мен?
— Защото се е паднало на теб — отвърна спътникът ми и зави по алеята пред дома ми. — Пристигнахме.
Хрумна ми нещо. И имах чувството, че идеята е добра, Бог знае защо.
— Ела за Коледа — предложих. — Ела за коледната вечеря. Ще има предостатъчно храна. Ще кажа на Рут, че си мой братовчед от Ню Мексико.
Никога не й бях споменавал за бившия морски пехотинец. Онова, което бе направила Аяна с татко, й беше достатъчно. Даже предостатъчно.
Той се усмихна. Навярно това не беше единственият път, когато го виждах усмихнат, но със сигурност беше единственият път, когато съм запомнил усмивката му.
— Мисля, че ще пропусна, друже. Все пак ти благодаря. Не празнувам Коледа. Атеист съм.
Предполагам, че това е всичко… с изключение на това, че целунах Труди. Казах ви, че беше изкуфяла, нали? Алцхаймер. Ралф бе направил добри пенсионни инвестиции и децата й се погрижиха да я изпратят в хубав старчески дом, когато вече не бе в състояние да се грижи сама за себе си. Двамата с Рут периодично я навестявахме, преди жена ми да получи сърдечен удар по време на полета до Денвър. Скоро след трагедията отидох сам при Труди, понеже се чувствах самотен и тъжен и исках да си припомня старите дни. Щом обаче я зърнах — взираше се през прозореца, вместо да погледне към мен, и дъвчеше долната си устна, докато от устата й потече слюнка, — само се почувствах още по-зле. Все едно да се върнеш в родния си град, за да хвърлиш един поглед на къщата, където си израснал, и да откриеш пустеещ парцел.