Месец след като продаде незастроения парцел на Къртис Джонсън, Винтън го продаде и на Тим Грънуолд — Шибаняка. Този път цената беше по-нормална — пет милиона и шестстотин хиляди долара. Винтън може би не беше чак такъв глупак, а може би си падаше малко мошеник, въпреки че беше с единия крак в гроба. Какъвто и да беше обаче, този път той взе половин милион капаро.
Свидетел на подписването на договора с Грънуолд беше градинарят на Шибаняка (по случайност той се грижеше и за градината на Винтън). Същата съмнителна работа, но Къртис предполагаше, че Грънуолд е бил не по-малко развълнуван от него. Само че вълнението на Къртис произтичаше от идеята да запази края на остров Търтъл чист, девствен и тих. За това мечтаеше той.
За разлика от него Грънуолд искаше да строи. Един комплекс от апартаменти, а може би дори два. Кулите-близнаци на Шибаняка. Къртис беше виждал подобни комплекси. Във Флорида те никнеха като глухарчета върху недобре окосена ливада. Той знаеше какви хора ще настани там Шибаняка — идиота, които смятат, че пенсионните фондове са ключ към небесното царство. Щяха да строят четири години, а след това навсякъде щяха да плъзнат болнави възрастни мъже на велосипеди. Пенсионерките щяха да се излежават и да си пушат цигарите, без да им пука, че техните фризирани кученца дрискат навсякъде из плажа. И, разбира се, изцапаните със сладолед хлапета, носещи имена като Линдзи или пък Джейсън. Къртис знаеше, че ако не вземе мерки, цял живот ще слуша гневните им викове: „Ама нали обеща, че днес ще ходим в Дисни!“
Той нямаше да позволи това да се случи. Оказа се, че няма да му е трудно. Парцелът не беше негов и може би никога нямаше да стане, но не беше и на Грънуолд. Не принадлежеше дори и на роднините, които бяха изпълзели от нищото като хлебарки и бяха започнали да душат подписите на свидетелите. Собственици бяха адвокатите и съдът.
А това означаваше, че на практика парцелът не принадлежеше на никого.
На Къртис му харесваше да има работа с такива собственици.
Споровете продължаваха вече две години и разходите му по делото бяха набъбнали до четвърт милион. Той се опитваше да гледа на тези пари като дарение за някоя особено симпатична организация за защита на природната среда. Такава като „Грийнпийс“, наречена „Джонсънпийс“ може би. Само че той не можеше да приспадне това дарение от данъка върху доходите си. Грънуолд обаче го беше нервирал. Грънуолд беше направил нещата лични, защото мразеше да губи (в онези дни Къртис също мразеше да губи, но сега вече беше поомекнал), а и защото имаше лични проблеми.
Госпожа Грънуолд беше получила развод. Това беше личен проблем номер едно. Тя вече не беше госпожа Шибанякова. А освен това личен проблем номер две — Грънуолд се беше оперирал. Къртис не знаеше дали е имал рак, но знаеше, че Шибаняка излезе от болницата в Сарасота в инвалидна количка и отслабнал с десетина килограма. Впоследствие той заряза инвалидната количка, но така и не възвърна нормалното си тегло. Кожата на врата му вече не изглеждаше стегната като преди.
И компанията му вече не изглеждаше добре. Къртис видя с очите си какво представлява последната разрушителна кампания на Шибаняка. Селото се казваше Дъркин Гроув. То се намираше на континента, на четирийсет километра източно от остров Търтъл. Мястото приличаше на незавършен призрачен град. Къртис паркира колата си на едно близко хълмче и огледа зарязания обект. Почувства се като генерал, който наблюдава разрушен вражески лагер. Беше осъзнал, че като цяло животът е едно изкушение.
Бетси беше променила всичко. Тя беше болонка. Възрастна, но доста жизнена. Когато Къртис я разхождаше по брега, тя винаги носеше в устата си червения гумен кокал. Когато Къртис искаше да гледа телевизия, той просто казваше: „Донеси проклетото дистанционно, Бетси.“ Тя отиваше до масичката, захапваше дистанционното и му го донасяше. Тя се гордееше се със себе си, а и той се гордееше с нея. В продължение на седемнайсет години кучето му беше най-добрият приятел. Френските болонки рядко живеят повече от петнайсет години.
След това Грънуолд постави електрическа ограда между двата имота.
Шибаняка.
Грънуолд твърдеше, че напрежението не е било много високо. Казваше, че може да докаже това, и Къртис му вярваше. Волтажът обаче беше достатъчно висок за едно понапълняло възрастно куче, което на всичкото отгоре имаше болно сърце. И защо пък точно електрическа ограда? Шибаняка беше изрекъл купища глупости за това как трябва да бъдат спрени евентуалните крадци, които според него биха могли да минат през имота на Къртис и да влязат „замъка“ Ла Шиб. Къртис не му вярваше. Той смяташе, че печените крадци биха дошли по море. Смяташе също така, че на Грънуолд му е криво заради парцела на Винтън и че е поставил електрическата ограда само и само за да раздразни добрия си съсед Къртис Джонсън. А може би и за да нарани любимото му кученце. А дали е искал да убие милото животинче? Къртис вярваше, че онзи е сметнал смъртта на Бетси за бонус.