Той не беше сантиментален, но въпреки това плака, когато преди кремацията откачи металната плочка от нашийника на Бетси.
Къртис поиска обезщетение на стойност хиляда и двеста долара — цената на кучето. Ако можеше да го осъди да плати десет милиона — на толкова приблизително можеше да се оцени болката, която изпита при вида на дистанционното, което никога повече нямаше да бъде олигавяно — той щеше да го направи на секундата. Адвокатът му обаче каза, че гражданският съд не се интересува от болката и страданието. Тези неща имали значение при разводите, а не при кучетата. Той трябваше да се задоволи само с хиляда и двеста долара, но щеше да си ги вземе.
Адвокатите на Шибаняка поддържаха тезата, че електрическата ограда е била поставена доста навътре в имота на Грънуолд — на десет метра от граничната линия. В резултат на това битката започна. Тя продължаваше вече осем месеца. Къртис вярваше, че тактиката на отлагане, която бяха възприели адвокатите на Шибаняка, означава, че има шанс да спечели делото. Той също така вярваше, че нежеланието им да предложат споразумение и нежеланието на Грънуолд да кихне тези хиляда и двеста долара означава, че и за него битката е станала лична. Тези адвокати им излизаха доста солено. Само че нещата вече не опираха до парите.
Докато минаваше покрай запустелите земеделски земи (Грънуолд гореше от желание да строи и тук), Къртис си мислеше, че би трябвало да се чувства по-щастлив от този неочакван обрат. Победата обикновено кара сърцето на човек да трепне, а неговото сърце не трепваше. Той като че ли искаше единствено да се види с Грънуолд, да изслуша неговото предложение и да сложи край на всичко, ако, разбира се, предложението му не беше твърде абсурдно. При това положение имаше вероятност хлебаркоподобните роднини да придобият парцела на Винтън и да започнат да строят. Имаше ли някакво значение? Като че ли не.
Къртис също имаше проблеми, с които трябваше да се справя. Неговите обаче бяха психически, а не брачни (пази Боже), финансови или физически. Те бяха започнали малко след като откри вкочаненото тяло на Бетси. Някои хора биха нарекли тези проблеми невроза, но Къртис знаеше, че те не са нищо друго освен мъка.
Загубата на интерес към фондовата борса, която беше открил на шестнайсетгодишна възраст и която оттогава винаги будеше силни чувства у него, беше най-очевидният елемент от неговата мъка, но в никакъв случай не и единственият. Той беше започнал да мери пулса си и да брои колко движения на ръката прави при миенето на зъбите си. Вече не можеше да носи тъмни ризи, защото за пръв път след ученическите си години имаше пърхот. Белите люспи се отделяха от скалпа му и се сипеха по раменете му. Извиваха се същински снежни вихрушки, когато се решеше. Не му харесваше това, което правеше, но понякога се усещаше, че използва гребена, докато седи пред компютъра или говори по телефона. На няколко пъти протърка кожата на главата си до кръв.
Търкаше ли търкаше. Разравяше бялото мъртвило. Понякога, докато гледаше дистанционното на масичката, си мислеше колко щастлива изглеждаше Бетси, когато му го донасяше. В очите на хората много рядко има толкова щастие, особено когато същите тези хора са заети.
Сами (масажистката, при която ходеше веднъж седмично) твърдеше, че това е криза на средната възраст. Тя каза на Къртис, че трябва да прави секс, но така и не му предложи услугите си.
Все пак думите й звучаха правдоподобно. Толкова правдоподобно, колкото речите на политиците. Той не знаеше дали провалът с парцела на Винтън беше довел до кризата, или кризата беше довела до провала. Той обаче беше наясно, че всяка краткотрайна болка в гърдите поражда у него мисли за сърдечен удар, а не за лошо храносмилане. Беше започнал и да се опасява, че зъбите му ще изпадат, въпреки че те никога не му бяха създавали проблеми. А когато настина през април, стигна до извода, че е пред пълен имунен срив.
Имаше и още един малък проблем. Натрапчивите мисли, за които не беше споменавал на личния си лекар. Дори и на Сами не беше казвал, а с нея той споделяше всичко.