Къртис си помисли: „Дано му останат достатъчно пари да плати за кучето ми.“ След това махна на Грънуолд, извади ключа и включи алармата. Просто навик, не мислеше, че на такова място има вероятност да откраднат веспата. Пусна ключа в джоба, в който беше мобилният му телефон. Закрачи по мръсната, така наречена „главна“ улица, която вероятно никога нямаше да бъде асфалтирана. Възнамеряваше да разреши проблемите помежду им веднъж завинаги, ако е възможно. Внимателно отбягваше локвите, които се бяха образували след снощния дъжд.
— Здрасти, съседе! — каза Грънуолд, когато Къртис се приближи. Носеше панталони с цвят каки и фланелка, на която беше щампована зелена палма — логото на компанията му. Фланелката му седеше като чувал. Лицето му беше бледо, с изключение на трескавата червенина, избила в горната част на скулите и тъмните, почти черни кръгове под очите. Въпреки че гласът му звучеше бодро, той изобщо не изглеждаше добре. „Каквото и да са се опитали да отстранят при операцията, не са успели“ — помисли си Къртис. Грънуолд държеше едната си ръка зад гърба. Къртис си помисли, че е бръкнал в задния джоб на панталоните си. Оказа се, че не е така.
Малко по-нататък по осеяния с локви и коловози път имаше фургон. Полевият офис, може би. Виждаше се бележка, която беше сложена в найлоново джобче и беше прикрепена към вратата с помощта на малка вакуумна чашка. Бяха написани много неща, но единственото, което Къртис успя да прочете (другото нямаше смисъл да го чете), бяха думите най-отгоре — „Влизането забранено“.
Да, за Шибаняка бяха дошли тежки времена. „Твърдичко ти е това сиренце, а?“ — би казал Артър Ивлин Уо66.
— Грънуолд? — Тази дума беше напълно достатъчна за начало, като се имаше предвид какво беше сполетяло Бетси. Това заслужаваше Шибаняка. Къртис спря на около три метра от него. Беше разкрачил леко крака в опит да избегне една локва. Краката на Грънуолд също бяха разкрачени. На Къртис му мина през ума, че това е една класическа поза — стрелците стоят на единствената улица в някакъв призрачен град и се канят да разрешат спора си.
— Здрасти, съседе! — повтори Грънуолд, като този път се засмя. В смеха му имаше нещо познато. А защо пък да няма? Със сигурност и преди беше чувал смеха на Шибаняка. Не можеше да си спомни точно кога, но нямаше начин да не го е чувал.
Срещу фургона, недалеч от служебната кола, с която Грънуолд беше дошъл, имаше четири сини тоалетни. Около тях бяха поникнали бурени и някакви оклюмали жълти цветчета. Юнските порои (по тези географски ширини природата често се гневеше в следобедните часове) бяха подкопали земята пред тях и бяха образували канавка. Направо канал. Сега там имаше застояла вода, чиято мазна повърхност беше покрита с цветен прашец. Поради тази причина небето не успяваше да се отрази в нея. Четирите тоалетни се бяха наклонили напред като стари надгробни камъни. Очевидно преди време тук е имало доста хора. Имаше още една тоалетна. Тя беше паднала и лежеше с вратата надолу върху канавката. Това беше последното доказателство в подкрепа на факта, че този безумен проект няма да види бял свят.
Единият от гарваните излетя от скелето, изграчи на застаналите един срещу друг мъже и запляска с криле в маранята. Буболечките бръмчаха безметежно из високата трева. Къртис усети, че тоалетните миришат. Вероятно от доста време не ги бяха изпомпвали.
— Грънуолд? — каза отново той. След това, просто защото се налагаше да каже още нещо, добави: — С какво мога да ти помогна? Някакъв проблем ли трябва да обсъдим?
— Е, съседе, въпросът е как аз мога да ти помогна. За това става дума. — Той се засмя, но после сподави смеха си. Къртис разбра защо този звук му е познат. Беше го чул в края на съобщението на Шибаняка. Оказа се, че онова не е било сподавен стон. А мъжът не изглеждаше болен, не просто болен. Той изглеждаше луд.
„Разбира се, че е луд. Той е загубил всичко. А ти се нави да отидеш сам при него. Не си обмислил добре нещата.“
Не беше. След смъртта на Бетси той страшно много неща не беше обмислял добре. Не виждаше смисъл. Нямаше да е зле да се беше понапънал поне този път.
Грънуолд се усмихваше. А може би просто показваше зъбите си.
— Забелязах, че не носеше каска, съседе. — Той поклати глава, хилейки се налудничаво. Косата му се поклащаше покрай ушите. Като че ли отдавна не я беше мил. — Обзалагам се, че една съпруга не би позволила подобно нещо, но, разбира се, хората като теб нямат съпруги, нали? Те имат кучета. — Той провлачи последната дума и се получи „кууучетаа“.