— Мамка му, тръгвам си — заяви Къртис. Сърцето му блъскаше, но той не смяташе, че гласът му трепери. Надяваше се, че не трепери. Изведнъж му се стори, че е изключително важно Грънуолд да не усети уплахата му. Обърна се да си ходи.
— Помислих си, че ако спомена парцела на Винтън, може би ще дойдеш — каза Грънуолд. — Знаех обаче, че ако стане дума за онова грозно куче веднага ще доприпкаш. Чух я как изскимтя, нали ме разбираш? Когато се блъсна в оградата. Кучка — нарушител.
Втрещен, Къртис се обърна.
Шибаняка кимаше. Сплъстената му коса се поклащаше покрай бледото му, ухилено лице.
— Да — рече той. — Отидох до нея и видях, че е паднала на една страна. Торба с парцали и едни очи. Видях как умира.
— Твърдеше, че си бил на друго място — отбеляза Къртис. Имаше чувството, че гласът му звучи някак си приглушено. Като на дете.
— Е, съседе, определено не съм излъгал. Прибрах се по-рано след прегледа при доктора ми. Беше ми тъжно, че трябваше да му откажа, след като толкова дълго ме убеждава да се подложа на химиотерапия. Тогава видях твоята торба с парцали да лежи в собственото си повръщано. Дишаше тежко, а около нея кръжеше рояк мухи. Веднага се почувствах по-добре. Казах си: „Ето, има справедливост. Има справедливост все пак.“ Напрежението беше съвсем ниско, не те лъжа, но пък определено свърши работа, нали?
Едва след като се отърси от вцепенението, Къртис Джонсън схвана смисъла на думите, които беше чул. Тръгна напред, свивайки ръцете си в юмруци. Не беше удрял човек, откакто в трети клас се сби на игрището, но сега имаше намерение да го направи. Смяташе да удари Шибаняка. Буболечките все така безметежно си бръмчаха из тревата, а слънцето все така жестоко припичаше. Светът си оставаше все същият, само той се беше променил. Апатията му се беше изпарила. С цялата си душа той искаше едно нещо — да пребие Грънуолд така, че да се разплаче и да започне да пълзи по земята. Мислеше, че може да свърши тази работа. Грънуолд беше двайсет години по-възрастен, а освен това беше болен. А когато се свлечеше на земята и разбитият му нос се забиеше в някоя от онези гадни локви, Къртис щеше да му каже: „Това е за моята торба с парцали. Съседе.“
Грънуолд направи крачка назад. След това показа ръката, която досега криеше зад гърба си. В нея имаше голям пистолет.
— Не се приближавай, съседе. В противен случай ще ти пусна един куршум в главата.
Къртис едва се спря. Пистолетът изглеждаше нереален. Смърт, от тази черна дупка? Не е възможно. Но…
— Четирийсет и пети калибър — каза Грънуолд. — Патроните са с меки върхове. Сдобих се с него във Вегас. Имаше някаква изложба на оръжие. Купих го, след като Джини си тръгна, така беше. Мислех да я застрелям, но открих, че вече не се интересувам от нея. Тя беше една заспала анорексичка с изкуствени цици. Ти обаче си нещо друго. Ти си зъл, Джонсън. Шибан гей — вещица такава!
Къртис не помръдна. Шибаняка беше доста убедителен.
— Но сега вече те пипнах, така да се каже. — Той се изсмя и отново прекъсна смеха си, превръщайки го в нещо подобно на ридание. — Дори не е нужно да съм много точен. Това е мощен пистолет, поне така ми казаха. Дори да те уцеля в ръката, пак ще умреш, защото куршумът направо ще я откъсне. А в корема? Червата ти ще се разхвърчат в радиус от десет метра. Искаш ли да пробваш? Чувстваш ли се късметлия, боклук такъв?
На Къртис не му се искаше да пробва. Не се чувстваше късметлия. Най-сетне осъзна каква е истината — един побъркан го беше подмамил на това място.
— Какво искаш? Ще получиш каквото искаш. — Къртис преглътна. От гърлото му излезе странен, щракащ звук. — Искаш ли да оттегля иска си за Бетси?
— Не я наричай Бетси! — извика Шибаняка. Беше насочил пистолета към лицето му. В този момент дулото наистина изглеждаше много голямо. Къртис си помисли, че вероятно ще умре още преди да чуе изстрела. А може би щеше да види как от дулото излиза пламък? Той си помисли също така, че има опасност да се подмокри. — Наричай я моята гъзолика кучка!
— Моята гъзолика кучка — веднага повтори Къртис, като дори за миг не се притесни, че проявява неуважение към паметта на Бетси.
— А сега кажи: „Как само обичах да лижа миризливата си кучка“ — инструктира го Шибаняка.
Къртис мълчеше. С облекчение беше открил, че все още има някакви граници. Освен това, ако се подчинеше, Шибаняка веднага щеше да го накара да каже нещо друго.