Ами ако не успея да се спра? Ами ако гаденето продължи? Ще припадна.
Той беше твърде уплашен и не можеше да мисли, затова тялото му мислеше вместо него. Той се завъртя на колене. Успя да го направи, въпреки че подът на резервоара беше хлъзгав. Долепи устните си до цепнатината и си пое въздух. Тогава си припомни една история, която беше чувал в началното училище — индианците се криели под повърхността на някакво плитко езеро, дишайки през кухи тръстикови стебла.
Можеш да го направиш. Можеш да го направиш, ако запазиш спокойствие.
Той затвори очи и вдиша прекрасния въздух, който влизаше през цепнатинката. Сърцето му постепенно престана да препуска.
Ти можеш да се върнеш. Щом си влязъл, можеш и да излезеш. А освен това връщането ще е по-лесно, защото сега ти си…
— Сега тялото ми е добре смазано — каза той и се засмя нервно. Собственият му смях го изплаши.
Когато се поуспокои, Къртис отвори очи. Те бяха привикнали към по-наситения мрак в резервоара. Той видя омазаните си с лайна ръце и лентата тоалетна хартия, която се беше закачила на дясната му длан. Дръпна я два пръста и я пусна долу. Помисли си, че започва да свиква с тези неща. Помисли си, че човек може да свикне с всичко, ако се налага. Тези мисли не му донесоха някакво спокойствие.
Погледна към цепнатината. Наблюдава я известно време, опитвайки се да достигне до някакъв извод. Приличаше на сцепен шев на дреха. Защото там наистина имаше шев. Резервоарът беше пластмасов и се състоеше от две части. Винтовете, които свързваха двете части, блещукаха в тъмнината. Блещукаха, защото бяха бели. Къртис се опита да си спомни дали някога е виждал бели винтове. Не можа. Няколко винта се бяха измъкнали, което беше довело до сцепването. Мръсотията вероятно от известно време се беше процеждала навън.
Шибаняко, и Агенцията за защита на природата щеше да те подгони, ако знаеше за това.
Къртис докосна един от винтовете, които все още държаха; този в левия край на цепнатината. Не беше съвсем сигурен, но му се стори, че е пластмасов. От същия вид пластмаса, от който бяха направени фланците.
Така. Две части. Резервоари, сглобени в някой цех в някое забутано селце в Мисури, Айдахо или Айова. Шев, който минава отдолу и отстрани. Винтове от твърда пластмаса. Завинтени най-вероятно с помощта на специално пневматично устройство, от рода на тези, които използват в автосервизите. А защо главите на винтовете са от вътрешната страна? Много просто. За да не може някой шегаджия да развинти винтовете и така да отвори пълния резервоар. Точно така.
Винтовете бяха през пет сантиметра. Цепнатината беше дълга около петнайсет сантиметра; оттам Къртис заключи, че три от винтовете са се отчупили. Лоши материали или лош проект? На кого ли пък му пукаше?
— Голям съм мислител — каза той и се изсмя.
Винтовете в двата края на цепнатината стърчаха леко навън, но той не можа нито да ги развие, нито да ги отчупи, както беше направил със седалката. Не можеше да ги хване добре. Този отдясно беше по-хлабав и Къртис смяташе, че ако поработи върху него, ще успее да го развие. Това щеше да отнеме часове. Пръстите му вероятно щяха да се разкървавят преди да успее да свърши тази работа. И какво щеше да спечели? Разширяване на цепнатината и улесняване на дишането. Нищо повече.
Следващите винтове бяха здраво затегнати.
Къртис не можеше повече да стои на колене; бедрените му мускули горяха. Той седна, облягайки се на извитата част на резервоара, и подпря лакти на коленете си. Мръсните му длани висяха отпуснати. Погледна изсветляващата дупка отгоре. Там беше горният свят, от който той вече не се интересуваше много. Там обаче миризмата не беше чак толкова лоша и когато мускулите на краката му се поотпуснеха, той можеше да реши да се върне. Нямаше смисъл да седи в лайната, ако не правеше нищо тук долу. Всъщност, като че ли наистина нямаше какво да прави.
Една едра хлебарка, окуражена от факта, че Къртис е неподвижен, се изкатери по крачола му. Той я перна с ръка и тя изчезна.
— Точно така — каза той. — Бягай. Защо не минеш през цепнатината? Може би ще успееш. — Отметна с ръка кичура коса, който влизаше в очите му. Направи го, макар да знаеше, че ще изцапа челото си. Не му пукаше. — Не, на теб ти харесва тук. Вероятно мислиш, че си умряла и си се възнесла в рая на хлебарките.
Той щеше да си почине, да остави пулсиращите си крака да съберат сили, а след това щеше да пропълзи в горния свят — свят с размерите на телефонна кабина. Просто малка почивка. Нямаше намерение да стои тук повече, отколкото е необходимо.