Когато заговори отново, гласът на Хенри звучеше едновременно спокоен и уморен.
— Взе ли кредитните си карти?
— Да. И няма да прекалявам с тях. Обаче искам моята половина от… — Замълча и прехапа долната си устна. За малко да нарече мъртвото им дете „бебето“ а това не беше правилно. За баща й може и да беше, но не и за нея. Прочисти гърлото си и започна отначало.
— Моята половина от парите за колеж на Ейми — заяви тя. — Предполагам, че не са много, но…
— Повече са, отколкото мислиш — отвърна той.
Отново звучеше разстроен. Бяха открили фонда не при раждането на Ейми, нито дори когато Ем забременя, а още по времето на първите им опити да зачене. Тези опити се проточиха цели четири години и когато най-накрая дадоха плод, двамата вече обсъждаха дали да прибегнат до изкуствено осеменяване. Или до осиновяване.
— Онези инвестиции не бяха просто удачни, те бяха благословени от небесата — особено акциите на компютърен софтуер. Морт ни вкара в играта в точното време и ни изкара в момента, когато бяха достигнали абсолютния си пик. Нали не искаш да извадиш златните яйца от гнездото, Еми?
Ето — пак й казваше какво иска и какво не иска.
— Ще ти дам адреса веднага щом се настаня — каза тя. — Прави каквото искаш с твоята половина, но искам да ми изпратиш чек с моята.
— Не се отказваш — въздъхна съпругът й и въпреки че този наставнически, укорителен тон я караше да съжалява, че не може да запрати още една книга по него — вече с твърди корици, — тя запази мълчание.
Най-накрая от гърдите на Хенри се отрони тежка въздишка.
— Виж, Ем, смятам да изляза навън за няколко часа. Ела и си вземи дрехи и каквото там ти трябва. Ще ти оставя и малко пари на тоалетката.
За един кратък миг тя се почувства изкушена от предложението; после обаче си каза, че мъжете оставят пари на тоалетката, когато ползват услугите на проститутки.
— Не — заяви твърдо. — Искам да започна на чисто.
— Ем. — Името й бе последвано от дълга, дълга пауза. Навярно се бореше с връхлетелите го емоции и мисълта за това накара очите й отново да се навлажнят. — Това ли е краят на връзката ни, мило?
— Не знам — отвърна тя, като се опитваше да овладее гласа си. — Още е твърде рано да се каже.
— Мен ако питаш, по-скоро да. Днешният ден доказа две неща. Първото е, че една здрава жена може да пробяга голямо разстояние.
— Ще ти се обадя — каза тя.
— Второто е, че живите бебета са като спойка за брака. А мъртвите са като киселина.
Тези думи й причиниха повече болка, отколкото всичко друго, което й беше казал, понеже свеждаха Ейми до една грозна метафора. Ем не би могла да направи подобно нещо. И не мислеше, че някога би била способна да го направи.
— Ще ти се обадя — повтори и прекъсна връзката.
3. Върмилиън Ки се протягаше сънлив и почти необитаем сред разтапящата юнска жега.
Така Емили Куенсби първо тича до края на алеята, а сетне продължи надолу по хълма до магазинчето на Коузи и пое по пистата на полувисшия колеж „Кливланд Саут“. Оттам бяга до хотел „Морис“. Изрита в движение брака си, както жена изритва сандалите си, преди да се хвърли във вихъра на забавленията. После преодоля разстоянието (с помощта на „Саутуест Еърлайнс“) до форт Майърс, Флорида, където си нае кола и се отправи на юг към Нейпълс. Върмилиън Ки се протягаше сънлив и почти необитаем сред разтапящата юнска жега. Шосе с дължина три километра започваше от подемния мост, минаваше покрай плажа и стигаше до алеята на бащината й къща. Самата къща изглеждаше доста неугледно отвън с небоядисаната си фасада, синия си покрив и олющените сини капаци на прозорците, ала отвътре си беше доста комфортна и даже имаше климатик.
Когато изключи двигателя на взетия под наем нисан „Авис“, единствените звуци, нарушаващи тишината, бяха шумът на вълните от пустеещия плаж и далечните крясъци на разтревожена птица, която не спираше да зове:
„Оу-оу! Оу-оу!“
Ем опря чело на волана и плака в продължение на пет минути, давайки отдушник на стреса и ужаса, натрупани през последната половин година. Или поне се опита. Нямаше кой да я чуе, с изключение на кресливата птица. Когато най-накрая престана, съблече фланелката си и избърса всичко — сълзите, потта, сополите. Избърса всяко квадратно сантиметърче от кожата си над обикновения, сив спортен сутиен. После пое към къщата. Под стъпките й хрущяха раковини и парченца корал. Докато се навеждаше, за да вземе ключа от металната кутия от дъвчащи бонбони, скрита под статуетката на градинското джудже с избеляла червена шапка, й хрумна, че от цяла седмица не е получавала някое от знаменитите си главоболия. А това беше нещо хубаво, особено като се имаше предвид, че зомигът й бе останал на хиляда и петстотин километра от нея.