— Здравей, Грънуолд! Здравей, Шибаняко!
Очите на Грънуолд рязко се отвориха. Един тъмен силует стоеше между него и залязващото слънце. Сякаш беше изрязан от черна хартия. Или от траурен креп. Приличаше на Джонсън, но нямаше как да е той. Джонсън беше заключен в съборената тоалетна. Той или беше мъртъв, или умираше. Освен това мазен тип като него, който винаги се контеше, не би облякъл работни дрехи. Това беше сън, нямаше как да не е. Но…
— Буден ли си? Добре. Трябваш ми буден.
— Джонсън? — с мъка успя да прошепне Грънуолд. — Не си ти, нали? — Точно в този момент тъмната фигура помръдна и слънчевите лъчи осветиха едно разранено лице. Грънуолд се убеди, че това е съседът му. А какво държеше той в ръката си?
Къртис видя към какво гледа Шибаняка и услужливо се извъртя още малко, за да може слънцето да освети и предмета. Грънуолд осъзна, че това е сешоар. Това беше сешоар, а той седеше в пълна с вода вана.
Хвана се за ваната, канейки се да излезе навън, но Джонсън стъпи върху ръката му. Грънуолд изпищя и дръпна ръката си. Джонсън беше бос, но беше успял да му причини болка, натискайки силно с петата си.
— Искам да седиш там, където си сега — каза Къртис и се усмихна. — Сигурен съм, че и на теб ти се иска нещо подобно, но аз се измъкнах, както може би забелязваш. Даже ти донесох подарък. Минах през къщи, за да го взема. Ползван е малко, но се надявам се, че ще го приемеш. По пътя за насам дори премахнах полепналите по него косъмчета от гей. Всъщност минах през задния двор. Добре, че не беше пуснат ток по глупавата ограда, с помощта на която уби кучето ми. Ето, дръж! — Пусна сешоара във ваната.
Грънуолд изкрещя и се опита да го хване, но не успя. Сешоарът цопна вътре, а след това потъна. Струите вода започнаха да го въртят на дъното. Уредът се удари в кльощавите крака на Грънуолд и той отскочи назад. Болният мъж продължи да крещи, мислейки, че ще го удари ток.
— Не се плаши — каза Джонсън. Продължаваше да се усмихва. Свали едната презрамка на работния комбинезон, а след това и другата. Дрехата се смъкна до глезените му. Беше гол. По ръцете и бедрата му все още имаше мръсни петна. В ямката на пъпа му се беше настанила някаква кафеникава бучка. — Не беше включен. Дори не съм сигурен, че има нещо вярно в легендите за изтърваните във вана сешоари. Все пак трябва да си призная, че ако имах разклонител, щях да направя експеримент.
— Разкарай се от тук — изръмжа Грънуолд.
— Не — отговори Джонсън. — Нямам такова намерение. — Усмивката не слизаше от лицето му. Грънуолд се зачуди дали съседът му не се е побъркал. При подобни обстоятелства той самият вероятно щеше да се побърка. Как беше излязъл? Как, по дяволите, беше излязъл?
— Дъждът отми по-голямата част от лайната, но все още съм доста мръсен. Сигурно забелязваш. — Джонсън погледна загнездилата се в пъпа му бучка, чопна я с пръст и я метна небрежно към ваната.
Тя кацна върху бузата на Грънуолд. Кафява и смърдяща. Лайняна. Той изкрещя отново, този път от погнуса.
— Той стреля и бележи — каза Джонсън, усмихвайки се. — Не е много приятно, нали? И въпреки че вече не усещам миризмата, аз не искам да ги гледам нито минута повече. Така че бъди добър съсед и ме пусни във ваната.
— Не! Не можеш…
— Благодаря — рече Джонсън, усмихвайки се, и скочи във ваната. Водата се разплиска. Грънуолд усети миризмата му. Страшна воня.
Отдръпна се в другия край на ваната. Кльощавите му пищялки изскочиха над разпенената вода. Тенът на краката му изглеждаше неестествен, сякаш беше навлякъл найлонов чорапогащник. Той преметна ръка над ръба на ваната. В този момент Джонсън го сграбчи за врата с разранената си, но ужасно силна ръка и го дръпна във водата.
— Не, не, не, не! — каза с усмивка Джонсън и придърпа Грънуолд към себе си. Малки черно-кафяви парченца танцуваха по повърхността на разпенената вода. — Ние гейовете рядко се къпем сами. Сигурно знаеш това. В интернет го има. А гей вещиците? Никога!
— Пусни ме!
— Може би. — Джонсън го прегърна. Ужасяваща интимна прегръдка. Все още миришеше на кенеф. — Първо обаче трябва да се запишеш в курсовете за гмуркане на гейовете. Нещо като пречистване. Ще отмие греховете ти. — Усмивката му се превърна в озъбена гримаса. Грънуолд разбра, че ще умре. Не в леглото си с размътена от лекарствата глава, а точно тук. Джонсън смяташе да го удави в собствената му вана. Последното нещо, което щеше да види, преди да умре, бяха малките парченца мръсотия, които плуваха на повърхността.