Выбрать главу

Ние вещиците ги знаем тези работи.

Госпожа Уилсън влетя в кабинета, държейки кърпа в едната си ръка.

— Това приличаше на изстрел — каза тя.

— А може и да е изгърмяло гърнето на някой автомобил — отговори й той с усмивка на уста. След премеждието в Дъркин Гроув, често се усмихваше. Помисли си, че сегашната му усмивка не е същата като тази от ерата на Бетси.

По-добре такава усмивка, отколкото никаква. Нали така?

Госпожа Уилсън го гледаше недоверчиво.

— Ами… сигурно. — Тя се насочи към вратата.

— Госпожо Уилсън.

Тя се обърна.

— Ще напуснете ли работа, ако си взема друго куче? Малко кученце?

— Да напусна заради някакво пале? Ще ти трябва огромен пес, за да ме изпъдиш.

— Те имат склонност да ръфат каквото им попадне, нали разбирате. А и невинаги… — Той замълча за момент, представяйки си мрачната утроба на резервоара. Адът.

Госпожа Уилсън гледаше любопитно към него.

— Те не използват винаги тоалетната — довърши Къртис.

— Щом човек ги приучи, те обикновено не правят бели — каза тя. — Особено когато климатът е топъл като тукашния. А и ти имаш нужда от другарче, господин Джонсън. Напоследък… да си кажа правичката, се тревожех малко за теб.

Той кимна.

— Да, бях затънал до гуша в лайна, така да се каже. — Той се засмя, но когато видя изражението й, спря да се смее. — Извинете ме.

Тя го перна с кърпата, за да му покаже, че е извинен.

— Не чистокръвно този път. От приют. Някое изоставено, изтормозено животинче.

— Прекрасна идея — каза тя. — Как само ще припка наоколо.

— Чудесно.

— Наистина ли мислиш, че е било гърне на кола.

Къртис се облегна назад и се престори, че мисли. — Вероятно, но нали знаете, че господин Грънуолд е много болен. — Зашепна: — Рак.

— О, Господи! — възкликна госпожа Уилсън.

Къртис кимна.

— Не мислиш, че би могъл?…

Цифрите на екрана бяха изместени от скрийнсейвъра — пейзажи от остров Търтъл. Къртис стана, отиде до госпожа Уилсън и взе кърпата от ръката й.

— Не, не мисля, но няма да е зле да отидем да проверим. Все пак сме съседи.

Бележки след залеза

Някои твърдят, че подобни бележки са излишни (в най-добрия случай) и вредни (в най-лошия). Аргументът им е, че разкази, които се нуждаят от обяснения, вероятно не струват. Донякъде ги подкрепям и поради тази причина сложих малката притурка в края на сборника (по този начин избегнах и досадните обвинения в позьорство, най-често отправяни към моя милост именно от позьори). Включвам бележките само защото мнозина читатели ги харесват. Интересуват се каква е причината да бъде написан всеки разказ или какво е мислел авторът, докато го е съчинявал. Не е задължително писателят да има отговор на тези въпроси, обаче може да предложи някои хрумки, които представляват (или не представляват) интерес.

Уила

Може би този разказ не е най-добрият в сборника, но аз много си го харесвам, понеже бележи нов етап в творчеството ми… поне по отношение на разказите. Повечето творби в „Малко след залеза“ съчиних след „Уила“ и сравнително бързо (отнеха ми по-малко от две години). Колкото до самия разказ… хубавото на фантазията е, че дава възможност на писателите да теоретизират какво ще се случи (или няма да се случи), след като се отърсим от тленната си обвивка. Сборникът съдържа два разказа от този род — вторият е „“Ню Йорк Таймс" със специално намаление". Възпитан съм като методист и макар отдавна да отхвърлих „организираната“ религия и повечето й закостенели твърдения, продължавам да се придържам към основната й идея, според която хората по един или друг начин остават живи след смъртта. Трудно ми е да повярвам, че такива сложни и понякога прекрасни същества в крайна сметка биват похабени, захвърлени като боклуци край пътя. (А може би просто не искам да го повярвам.) В какво ли се изразява животът след смъртта? Налага се да почакам, за да разбера. Предполагам, че ние, хората, ще сме объркани и не особено склонни да приемем новото си състояние. Силно се надявам, че любовта оцелява дори след смъртта (романтик съм, ако щете ме дайте под съд, мамка му). Ако наистина е така, тази любов ще е заблудена и объркана… и мъничко тъжна. Помисля ли си едновременно за любов и тъга, веднага си пускам кънтримузика: Джордж Стрейт, Мери Стюарт… и „Дерайлиралите“. Последните, разбира се, са герои в този разказ и според мен им предстои безкрайно дълго участие.