Баща й се обаждаше всеки втори ден, но престана да я пита дали иска да се „скатае от работа“ и да я навести, след като тя му заяви, че когато е готова да го види, веднага ще му го каже. Междувременно, увери го тя, се храни добре, няма никакви мисли за самоубийство (истина) и дори не се чувства потисната (лъжа). Това подейства успокояващо на Ръсти. Винаги се бяха държали честно един с друг. Освен това тя знаеше, че лятото е доста натоварено време за него — всичко, което не можеше да бъде свършено, докато хлапетата сновяха насам-натам из кампуса (или „съоръженията“ както ги наричаше той), трябваше да се направи между петнайсети юли и петнайсети септември, когато освен летните курсове и някоя академична конференция нищо друго не смущаваше покоя в университета.
Освен това си имаше приятелка. Казваше се Мелъди. Ем не искаше да се намесва в отношенията им — щеше да се чувства неловко, — но знаеше, че Мелъди прави баща й щастлив, така че не пропусна да попита как е тя. „Добре е — гласеше неизменният му отговор. — Мел си е тип-топ.“
Обади се на Хенри веднъж и той също й се отчете с едно позвъняване. Вечерта, в която й се обади, Ем бе почти сигурна, че е пиян. Отново я попита дали това е краят на връзката им и тя отново му каза, че не знае, но този път го излъга. Или поне така си мислеше.
Нощем спеше като жена, изпаднала в кома. В началото имаше кошмари — преживяваше отново и отново сутринта, в която бяха намерили Ейми мъртва в люлката й. В някои от сънищата бебето бе почерняло като изгнила ягода. В други — тези бяха по-лошите — заварваше Ейми да се бори за глътка въздух и я спасяваше с дишане уста в уста. Бяха по-лоши, защото се събуждаше с осъзнаването на факта, че Ейми продължава да е мъртва както преди. Веднъж се пробуди от подобен сън точно по време на свирепа гръмотевична буря и се спусна гола от леглото на пода, където заплака с опрени на коленете лакти и впити в бузите пръсти, разтягащи устните й в гротескна усмивка, докато мълниите проблясваха над океана и хвърляха причудливи сини отблясъци по стената.
Докато разширяваше границите на възможностите си и изследваше пределите на издръжливостта си, постепенно сънищата й или престанаха, или започнаха да се прожектират нейде далеч от мисловния й взор. Тя вече се събуждаше не толкова отпочинала, колкото с облекчение и със спокойствие, проникнало до самата й сърцевина. И въпреки че всеки ден не се различаваше от предишния, всяка следваща утрин започна да й изглежда като нещо ново — нещо самостоятелно и различно, — а не като продължение на старото. А веднъж дори се събуди с мисълта, че смъртта на Ейми е започнала да се превръща от нещо, което се случваше, в нещо, което се беше случило.
Тя реши да помоли баща си да намине да я види. Нямаше нищо против да вземе и Мелъди, стига да го искаше. Щеше да им приготви прекрасна вечеря. Можеха и да останат да пренощуват (все пак това си беше неговата къща). А после Ем щеше да започне да мисли какво точно иска да прави с истинския си живот — онзи, който скоро щеше да възобнови от другата страна на подвижния мост. И да реши какво иска да задържи и какво — да захвърли.
Зарече се, че скоро ще направи това предложение на баща си. В рамките на една седмица. Или най-много две. Още не бе съвсем готова за това, но моментът наближаваше. Усещаше го, че наближава.
4. Не особено приятен човек
Един следобед в началото на август Дийк Холис й каза, че вече си има компания на острова. Винаги така го наричаше — острова.
Дийк изглеждаше като състарен мъж на около петдесет и пет, но нищо чудно да е чукнал и седемдесетака. Беше висок и жилест и носеше възстара сламена шапка, която приличаше на обърнат супник. Всеки делничен ден от седем сутринта до седем вечерта той отговаряше за подвижния мост между Върмилиън и континента. През уикендите „хлапето“ поемаше задълженията му („хлапето“ беше над трийсетте). В някои дни, когато Ем тичаше до моста и виждаше хлапето вместо Дийк в стария плетен стол пред будката, с „Максим“ или „Популярна механика“ вместо „Ню Йорк Таймс“ в скута, с изненада осъзнаваше, че отново е събота.
Този следобед обаче на смяна беше Дийк. Проливът между Върмилиън и сушата — който старецът наричаше „шийката“, — бе пуст и тъмен под мрачното небе. Едра чапла бе кацнала на парапета откъм страната на океана и съзерцаваше замислено пейзажа, макар че по-вероятно беше да се взира във водата за риба.