— Компания ли? — учуди се Ем. — Това пък откъде го измисли? Нямам никаква компания…
— Не съм си го измислил аз. Пикъринг се върна. От номер 366. Пак е довел една от „племенниците“ си. — На думата „племенниците“ сините му очи, които бяха толкова светли, че изглеждаха почти безцветни, се завъртяха многозначително.
— Не съм видяла никого.
— Естествено, че не си — кимна той. — Цъфна с големия си червен мерцедес преди около час, когато ти сигур’ още си връзвала маратонките си. — Той се наведе над вестника си и страниците прошумоляха. Ем видя, че вече е решил половината кръстословица. — Всяко лято е с различни племенници. Но все младички. — Дийк направи кратка пауза. — А понякога е с двечки: едната идва през август, а другата — през септември.
— Не го познавам. И не съм виждала никакъв червен мерцедес — каза тя. Освен това не знаеше и коя къща точно е под номер 366. Самите постройки й бяха интересни, но по принцип не обръщаше внимание на пощенските им кутии. Единственото изключение беше тази на номер 219, понеже в горната й част имаше изкусна дърворезба с птици. (Ето защо къщата зад нея се превърна в „Птичето царство“.)
— Хич не ти и трябва — подхвърли Дийк. Вместо да завърти очи, сега той сви устни, сякаш бе опитал нещо неприятно на вкус. — Кара ги тука с мерцедеса, а после ги връща в Сейнт Питърсбърг с корабчето си. Голяма бяла яхта. „Плейпен“10 се казва. Тая заран мина оттук. — Устните му отново се свиха. Някъде в далечината проехтя гръмотевица. — Тъй племенниците получават първо обиколка из къщата и после разходка с лодка покрай брега, а ние няма да видим Пикъринг чак до януари, когато там горе покрай Чикаго настане кучешки студ.
Ем си каза, че тази сутрин май беше зърнала луксозна бяла яхта, хвърлила котва недалеч от острова, ала не беше съвсем сигурна.
— След ден-два — а може и седмица — ще довтасат двама души, които ще откарат мерцедеса обратно там, ’дето по принцип си го държи. И мен ако питаш, туй значи някъде до частното летище в Нейпълс.
— Сигурно е много богат — отбеляза тя. Това беше най-дългият разговор, който бе водила досега с Дийк, и не можеше да каже, че не й е интересен. Въпреки всичко обаче започна да тича на място. Донякъде защото не искаше да се схване, но най-вече понеже тялото й изгаряше от необходимост да бяга.
— Къпе се в мангизи като Скрудж Макдък, но за разлика от него според мене Пикъринг си ги харчи. И сигур’ по таквиз начини, за които чичо Скрудж не е и сънувал. Чувал съм, че забогатял с някакви компютърни дивотии. — Очите му се завъртяха. — Май напоследък всички тъй забогатяват…
— Май да — кимна тя, без да спира да тича на място. Гръмотевицата отново прочисти гърлото си — този път доста по-силно и самоуверено.
— Виждам, че нямаш търпение да хукнеш, но не ти дрънкам всички тия работи без причина — продължи Дийк. Той сгъна вестника си, сложи го до плетения стол и постави отгоре му чашата си с кафе, използвайки я вместо преспапие. — Обикновено не говоря така за хората от острова — повечето са си тузарчета и няма да се задържа дълго тука, ако го правя, — но ти ми харесваш, Емили. Стоиш настрана от другите, ама хич не си някаква фукла. Освен туй харесвам и баща ти. От време на време двамата му удряме по няколко бири.
— Благодаря ти — каза тя. Беше трогната. В същия момент й хрумна нещо и тя се усмихна. — Да не би татко да те е помолил да ме наглеждаш?
Той поклати глава.
— Хич даже. И не смятам, че би го сторил. Просто няма да е в стила на Ар Джей. Сигурен съм, че и той щеше да ти каже същото — Джим Пикъринг не е особено приятен човек. Бих стоял далеч от него. Ако те покани на чашка или даже на кафе с новата му „племенница“, на твое място бих му отказал. А предложи ли ти разходка с лодка, ако бях на теб, в никакъв случай не бих приел.
— Разходките с лодки изобщо не ме интересуват — заяви тя. Онова, което я интересуваше, бе да свърши работата си тук, на Върмилиън Ки. И имаше чувството, че почти я е свършила. — Май е по-добре да тръгвам, че скоро ще завали.
— Бас държа, че няма да е преди пет — отбеляза Дийк. — Но даже и да бъркам, мисля, че нищо няма да ти стане.
Тя отново се усмихна.
— Аз също. Противно на общоприетото мнение, жените не се разтапят от дъжда. Ще кажа на татко, че сме си побъбрили.
— Предай му поздравите ми. — Той се наведе, за да вземе вестника си, и внезапно застина, гледайки я изпод смешната си сламена шапка. — Как си ти, между впрочем?