С колко ли време разполагаше? Разстоянието между „Бункера“ и подвижния мост беше към четиристотин метра, фактът, че си беше взел дъждобран, както и това, че не беше чула двигателя на мерцедеса, я караха да си мисли, че Пикъринг е решил да тича дотам. Съзнаваше, че при този дъжд и гръмотевици не бе задължително да чуе колата, но някак си не й се вярваше да е тръгнал с нея. Все пак Дийк Холис добре познаваше червения мерцедес и не харесваше човека, който го караше. Видът на автомобила веднага щеше да го накара да застане нащрек. И Пикъринг със сигурност си даваше сметка за това. Той си беше луд — често си говореше сам, а от време на време се обръщаше към някого, когото само той виждаше — някакъв невидим негов съучастник, — ала въобще не беше глупав. Нито пък Дийк, естествено, но той щеше да е сам в своята малка будка. Никакви коли нямаше да минат по моста и никакви яхти нямаше да минат под него; не и в този порой.
А освен това беше възрастен.
— Вероятно имам около петнайсет минути — обърна се тя към празното помещение, макар че — кой знае? — може би говореше на кървавата следа на пода. Поне не я беше удушил, но защо? Никой нямаше да чуе писъците й в тази грозна, масивна, бетонна крепост. После си каза, че със същия успех можеше да застане по средата на шосето, където да се скъса да крещи, и пак никой нямаше да я чуе. В момента даже мексиканските работници по поддръжката навярно се бяха скрили на сухо в камионите си, убивайки времето с кафенце и цигарки.
— Най-много петнайсет минути.
Да. И то в най-добрия случай. После Пикъринг щеше да се върне и да я изнасили, както бе възнамерявал да изнасили Никол. А след това щеше да я убие, както вече бе убил Никол. Нея и още колко други „племенници“? Не знаеше, ала беше сигурна, че това не е — както би се изразил Ръсти Джаксън — първото му родео.
Петнайсет минути. Или може би само десет.
Тя погледна стъпалата си. За разлика от краката на стола те не бяха залепени със скоч за пода. И все пак…
„Ти си бегачка, нали? Да, бегачка си, няма съмнение в това. С тези крака…“
Да, краката й наистина бяха страхотни за бягане и нямаше нужда някой да ги целува, за да й го припомня. Особено пък психопат като Пикъринг. Не знаеше дали са страхотни като красота или сексапил, но от практична гледна точка си бяха много добри. Благодарение на тях бе изминала дълъг път от онази сутрин, в която двамата с Хенри бяха открили Ейми мъртва в люлката си. Очевидно похитителят й силно вярваше в качествата на залепващите ленти — навярно бе гледал как десетки серийни убийци ги използват в десетки психотрилъри и навярно никоя от неговите „племенници“ не му бе давала и най-малък повод да се усъмни в ефикасността им. Навярно защото не им се бе удавала подобна възможност или просто са били твърде уплашени. Значи можеше да… особено в такъв влажен ден, в непроветрявана от толкова време къща, където буквално можеше да помирише насъбралата се плесен…
Ем се наведе напред, доколкото позволяваше корсетът й от скоч, и започна постепенно да стяга мускулите на бедрата и прасците си — точно тези мускули, които се развиваха от бягането и на които психопатът толкова се възхищаваше. Първо съвсем лекичко, а после до половината. Малко преди да ги стегне напълно, започна да губи надежда, понеже не видя никакъв резултат, ала ето че в следващия миг дочу всмукващ звук. Отначало беше едва доловим и тя се запита дали не е халюцинация, родена от желанията й, но после се увери, че с всяко следващо усилие постепенно ставаше по-силен. Залепващите ленти бяха наложени една върху друга под всевъзможни ъгли и здравината им бе впечатляваща, обаче започваха да се разхлабват. Макар и много бавно. Мили боже, колко бавно!
Тя се опита да се отпусне. Дишането й бе учестено, а по челото й, под мишниците й и между гърдите й бе избила пот. Искаше й се веднага да поднови усилията си, ала опитът, натрупан по време на обиколките на пистата в колежа, й каза, че трябва да изчака и задъханото й сърце да изпомпи млечната киселина от мускулите й. В противен случай следващото й усилие щеше да бъде по-неуспешно. Обаче бе мъчително. Чакането бе ужасно мъчително. Нямаше представа от колко време отсъства. На стената висеше часовник — един от онези модни часовници със стилизираните слънчеви лъчи от неръждаема стомана (като всичко друго в тази ужасна, безжалостна кухня, с изключение на червения кленов стол, за който бе прикована) — обаче беше спрял на 9:15. Тя си каза, че по всяка вероятност батерията му се е изтощила.
Опита се да остане неподвижна, докато преброи до трийсет (с „очарователна Мейзи“11 след всяко число), но издържа само до седемнайсет. Тогава отново стегна мускулите си, напъвайки се до краен предел. Този път всмукващият звук се чу веднага и Ем почувства как столът започва да се повдига. Съвсем мъничко, но определено се надигаше.
11
Популярна измислена героиня, звезда в десет филма и радиошоу. Ролята й се изпълнява от Ан Содърн. — Б.пр.