Тя напрегна всичките си сили — главата й бе отметната назад, зъбите й бяха оголени, а от подутата й устна бликаше кръв и се стичаше по брадичката й. Жилите на шията й изпъкнаха като въжета. Всмукващият звук стана по-силен и към него се прибави и друг — на приглушено раздиране.
Изведнъж десният й прасец бе прорязан от пареща болка, която накара мускулът да се свие. За момент Ем продължи да се напряга — все пак залогът бе твърде голям, залогът бе нейният живот, — ала после отново прекрати усилията си, за да си поеме въздух. И да поброи малко.
— Едно, очарователна Мейзи. Две, очарователна Мейзи. Три…
Знаеше, че въпреки това предупредително свиване, може да освободи краката на стола от пода. Бе почти сигурна в това. Обаче също така знаеше, че ако го постигне с цената на тежко схващане (имаше горчив опит с крампите; на два-три пъти бяха сковавали мускулите й толкова силно, че плътта й ставаше твърда като камък), щеше да изгуби повече време, отколкото щеше да спечели. И все още щеше да бъде завързана за проклетия стол. Залепена за проклетия стол.
Не хранеше илюзии, че часовникът на стената работи, ала въпреки това го погледна. Какво да се прави, рефлекс. Продължаваше да показва 9:15. Дали вече бе стигнал до подвижния мост? Внезапно я осени отчаяна надежда — Дийк ще задейства предупредителния сигнал и Пикъринг няма да посмее да се приближи. Можеше ли подобно нещо да се случи? Навярно можеше. Каза си, че психопатът бе като хиените — беше опасен само когато бе сигурен, че има превъзходство. И също като хиените не можеше да си представи, че е в неизгодна позиция.
Тя се заслуша. Проливният дъжд продължаваше, придружаван от тътена на гръмотевиците, но голямата сирена, монтирана над будката до моста, мълчеше.
Насочи вниманието и усилията си към стола и за малко да полети с главата напред към фурната, когато краката му внезапно се отлепиха от земята. Тя се наклони, олюля се, едва не падна и в крайна сметка се опря в барплота в центъра на помещението, където успя да се стабилизира. Сърцето й биеше толкова бързо, че не можеше да различи отделните удари; пулсирането му се бе превърнало в бръмчене, отекващо в гърдите и в горната част на шията й, точно под долната й челюст. Ако беше паднала, щеше да си остане на пода като лежаща по гръб костенурка. Нямаше да има никаква възможност да се изправи отново.
„Добре съм — помисли си. — Все пак не паднах на земята.“
Така си беше. Въображението й обаче рисуваше вероятната картина с ужасяваща яснота. Щеше да си лежи на пода, а компания щеше да й прави кървавата следа, останала от Никол. Да си лежи там и да чака завръщането на Пикъринг, който щеше добре да се позабавлява с нея, преди да сложи край на живота й. А кога точно щеше да се върне? След седем минути? Пет? Или само три?
Ем отново погледна стенния часовник. Естествено, 9:15.
Седеше изгърбена до барплота, дишайки тежко — жена, към чийто гръб е присаден стол. Големият касапски нож лежеше недалеч от нея, обаче не можеше да го достигне с прикованите си за подлакътниците ръце. А дори и да успееше, с какво щеше да й помогне това? Щеше да продължи да си седи на стола, обаче с нож в ръка. Без да може нито да достигне нещо с него, нито да среже каквото и да било…
Погледна към фурната и се зачуди дали не може да включи някоя от горелките на котлоните. Направеше ли го, току-виж успееше да…
В същия миг я осени друго зловещо видение — как се опитва да прогори залепващата лента и вместо това подпалва дрехите си. Нямаше никакъв смисъл да поема този риск. Ако някой й бе предложил хапчета (или даже куршум в главата), благодарение на които да избегне вероятното изнасилване, изтезание и смърт — по всяка вероятност бавна, предшествана от неописуеми мъчения, — навярно би могла да пренебрегне неуморимия глас на баща си („Никога не се отказвай, Еми, хубавите неща винаги ни чакат зад този или зад следващия ъгъл“) и веднага да ги приеме. Но да рискува да получи изгаряния от трета степен по целия си торс? И да лежи полуопечена на пода, чакайки завръщането на Пикъринг и молейки се той да се върне по-скоро, за да я избави от мъките й?