Не. Този вариант категорично отпадаше. Тогава какво и оставаше? Усещаше как времето лети, лети… Стенният часовник продължаваше да показва 9:15, но тя си каза, че дъждът сякаш е понамалял. Тази мисъл я изпълни с ужас и Ем се опита да я прогони. Паниката нямаше да й помогне с нищо; най-много да ускори смъртта й.
Помисли си, че за ножа важеше фразата „не мога“, а за фурната — „не бива“. Много остроумно, няма що. Тогава какво й оставаше?
Отговорът беше очевиден. Столът. В кухнята нямаше други като него, а единствените му по-далечни роднини бяха трите високи барстолчета. Предположи, че навярно Пикъринг го е донесъл от трапезарията, в която тя се надяваше никога да не пристъпи. Дали завързваше и другите жени — другите „племенници“ — за масивни кленови столове, чието място бе в трапезарията? Или все на този? Нещо й подсказваше, че отговорът на последния й въпрос е положителен. Явно похитителят й имаше голямо доверие в здравината му, въпреки че беше дървен, а не метален. И си мислеше, че онова, което е проработило веднъж, ще проработи отново; Ем бе сигурна, че и хиените разсъждават по същия начин.
Трябваше да разруши затвора, в който се намираше. Това бе единственият начин да се спаси и разполагаше само със седем минути, за да го стори.
7. Вероятно ще те заболи.
Намираше се съвсем близо до барплота в центъра на кухнята, но издаденият му напред ръб в горната му част не й вдъхваше доверие. Не искаше да мести стола — боеше се, че може да падне и да се превърне в преобърната костенурка, — ала в същото време имаше нужда от повърхност, по-широка и масивна от този ръб, която да използва за разрушаването на затвора си. Ето защо се насочи към хладилника, който също беше от неръждаема стомана… и изглеждаше направо огромен. Идеалният кухненски уред, който едно момиче може да поиска.
Ем се затътри напред с привързания към тялото и краката й стол. Напредъкът й бе мъчително бавен. Все едно да се опитваш да вървиш с идиотски, оформен по тялото ти ковчег, закрепен за гърба ти. Паднеше ли, столът наистина щеше да се превърне в неин ковчег. Или ако продължаваше да го блъска безуспешно в огромния хладилник, когато собственикът на къщата се върнеше.
Веднъж за малко да се преобърне — и да падне по лице, — ала в крайна сметка успя да запази равновесие. Беше на косъм и имаше чувството, че единствено силата на волята й предотврати фаталното падане. Болката в десния й прасец се завърна, заплашвайки да доведе до тежко мускулно схващане и да направи крака й съвършено безполезен. Затвори очи и сякаш успя със силата на волята си да прогони и тази опасност. От неимоверните усилия потта се стичаше на ручеи по лицето й и отмиваше засъхналите по скулите й сълзи, макар и Ем изобщо да не си спомняше да е плакала.
Колко ли време беше минало? Колко минути? Дъждът бе намалял още повече. Навярно съвсем скоро щеше да започне да прикапва и съвсем да спре. Може би Дийк беше оказал съпротива. Може би даже имаше пистолет в очуканото си старо бюро и бе застрелял Пикъринг, както се застрелва бясно куче. Щеше ли да чуе изстрела? По-скоро не — все пак вятърът продължаваше да е доста силен. Най-вероятно Пикъринг — който бе минимум с двайсетина години по-млад от Дийк и очевидно беше в изключително добра форма — бе отнел оръжието на стареца и го беше използвал срещу него.
Опита се да прогони тези мисли, но това се оказа трудно, много трудно. И задачата й не се улесняваше ни най-малко от обстоятелството, че бяха абсолютно безполезни. Ем се затътри напред със затворени очи и пребледняло лице — брутално подуто около устните, — изкривено от невероятното усилие. Една бебешка стъпка, две бебешки стъпки… „Може ли да направя още шест бебешки стъпки?“ Да, можеш. Но ето че още на четвъртата коленете й — прегънати под такъв ъгъл, сякаш бе приклекнала — се блъснаха във вратата на хладилника.
Тя отвори очи, неспособна да повярва, че е съумяла да доведе до успех своето мъчително сафари. Да, един незавързан човек би преодолял това разстояние най-много с три най-обикновени крачки, но за нея си беше истинско сафари. Цяло преселение.
Обаче нямаше излишно време, което да пилее в самоадресирани приветствия, и то не само защото всеки момент можеше да чуе как входната врата на „Бункера“ се отваря. Имаше си и други проблеми. Пренапрегнатите й мускули трепереха от усилието да се придвижва в почти седнало положение и тя се чувстваше като аматьор, опитващ се да заеме поза от тантра йога. И не успееше ли от първия път, едва ли щеше да постигне нещо. А ако столът беше толкова здрав, колкото изглеждаше…