Побърза да прогони тази мисъл.
— Вероятно ще те заболи — въздъхна Ем. — Знаеш го, нали?
Естествено, че го знаеше, но знаеше и че Пикъринг й бе подготвил далеч по-ужасни неща.
— Ох, моля те, дано да се получи! — отрони тя, обръщайки се странично към хладилника. Помисли си, че ако това е молитва, е адресирана към мъртвата й дъщеря. — Моля те! — простена отново и залюля хълбоците си настрани, за да стовари паразита, впил се в гърба й, върху масивната врата от неръждаема стомана.
Този път не беше толкова изненадана, както когато краката на стола се отлепиха от пода и тя за малко не полетя към фурната. Облегалката силно изпука и седалката се измести странично под задника й. Само краката на стола останаха непоклатими.
— Прогнило е! — изкрещя Ем на празната кухня. — Проклетото нещо е прогнило! — В интерес на истината, навярно не беше точно така, ала — да благослови Господ климата на Флорида! — със сигурност столът не беше толкова здрав, колкото изглеждаше. Най-накрая късметът да й се усмихне… и ако Пикъринг влезеше сега, точно когато бе направила решителната крачка към спасението си, тя направо щеше да полудее.
Колко ли още й оставаше? Откога беше излязъл? Не знаеше. По принцип чувството й за време беше много точно, сякаш имаше истински часовник в главата си, ала сега и той беше безполезен като онзи на стената. Мисълта, че е изгубила представа за времето, я накара да изтръпне от ужас. Сети се за големия си ръчен часовник и погледна надолу, обаче на китката й нямаше нищо. Само бледа ивица на мястото, където бе стоял, и нищо повече. Естествено, Пикъринг не би пропуснал да й го вземе.
Ем понечи да се блъсне отново в хладилника, но после й хрумна по-добра идея. Задникът й се бе освободил донякъде от седалката и това й даваше допълнително предимство. Тя напрегна мускулите на гърба си, както бе направила с тези на бедрата си и прасците си, докато се опитваше да отлепи краката на стола от земята, и не след дълго почувства предупредителна болка в кръста. Този път обаче не се отпусна, за да даде възможност на мускулите си да се възстановят. Не, вече не можеше да си позволи лукса да изгуби дори една секунда. В съзнанието си го виждаше как се връща — как тича по средата на пустото шосе, под стъпките му се вдигат фонтани от пръски, а жълтият му дъждобран плющи на вятъра. И в едната му ръка се поклаща някакъв инструмент. Вероятно автомобилна щанга, която е извадил от окървавения багажник на мерцедеса си.
Тя стегна гърба си и се наведе напред. Болката в кръста й се засили, сякаш някой притискаше счупена бутилка в долната част на гърба й. В същия миг обаче до слуха й отново достигна онова приглушено раздиране, оповестяващо отлепването на скоча — този път не от пода, а от същата материя. От наложените един върху друг пластове залепваща лента. Оковите й се разхлабваха. Още не бяха окончателно премахнати, но и това беше нещо. Нещо, което й даваше допълнително предимство.
Ем отново люшна хълбоци към вратата на хладилника и ударът я накара да изстене от внезапната болка, която я прониза. Столът обаче не помръдна. Беше се залепил за нея като пиявица. Тя залюля бедрата си още по-силно и от гърлото й се отрони неволен вопъл, сякаш изпълняваше извратено съчетание между тантра йога и садо-мазо диско. Тогава се чу ново изпращяване и този път столът се измести вдясно от гърба и хълбоците й.
Тя се люшна отново… отново… и отново, въртейки пламтящите си от усилието бедра, без да спира да се блъска в хладилника. Не броеше ударите и отново плачеше. Шортите й се бяха разпрали отзад. Бяха се запретнали на единия й хълбок и раната там кървеше. Каза си, че сигурно някоя треска се е забила в плътта й.
Пое си дълбоко въздух, мъчейки се да успокои галопиращото си сърце (нищожен шанс да успее), и отново заблъска себе си и дървените си окови в хладилника, мобилизирайки всичките си сили. По някое време явно бе ударила дръжката на автомата за лед, защото на покрития с плочки под се изсипа водопад от ледени кубчета. Поредното изхрущяване бе последвано от внезапно хлътване и изведнъж лявата й ръка се оказа свободна. Ем я погледна невярващо. Дървеният подлакътник продължаваше да е прикован за предмишницата й, ала самият стол висеше килнат настрани, държейки се единствено на сивите ивици скоч. Сякаш бе попаднала в някаква лепкава паяжина. Като се замисли, си каза, че всъщност беше точно така — откаченото копеле със сиво-кафяви шорти и ризка за голф бе кръвожадният паяк. Все още не беше свободна, но вече можеше да се възползва от ножа. Трябваше само да се добере до барплота насред кухнята и да го вземе.