„Никога не е работил тук“ — каза си тя. И това бе самата истина. Онова, което виждаше, бе само сценична съблекалня. Цялата къща беше един действащ театър, включително и стаята, откъдето бе избягала — стаята, която изглеждаше като кухня, но всъщност беше арена на жестоки действия, оборудвана с подходящи инструменти и лесни за почистване повърхности.
Вратата в дъното на коридора бе затворена и докато се приближаваше към нея, Ем си помисли, че най-вероятно щеше да се окаже заключена. И при това положение, ако Пикъринг минеше през трапезарията, тя щеше да се озове в капан. Нямаше да има накъде да избяга, а напоследък бягането беше единственото нещо, в което бе наистина добра… единственото нещо, което изобщо й се удаваше.
Тя придърпа нагоре скъсаните си шорти — имаше чувството, че всеки момент ще й се изхлузят, — и сграбчи дръжката. Лошите й предчувствия бяха толкова силни, че за момент не можа да повярва на очите си, когато кръглата дръжка се завъртя в ръката й. Вратата се отвори и Ем пристъпи в спалня, която най-вероятно бе използвана от Пикъринг. И тук, както и в стаята за гости, цареше стерилна атмосфера, обаче само на пръв поглед. Възглавниците например бяха две вместо една, а завивките на двойното легло (което изглеждаше като близнак на предишното) бяха заметнати настрани под формата на прецизен триъгълник, застинали в очакване да предложат на домакина комфорта на чистите чаршафи след дълъг ден на усилна работа. В тази стая имаше килим — от евтините, гумирани отдолу, но пък покриваше целия под. Имаше и малко бюро, сякаш предназначено за ученик, и обикновен дървен стол. И въпреки че мебелировката тук изглеждаше доста семпла в сравнение с тази в кабинета със скъпарския компютър, Ем имаше чувството, че малкото бюро не събираше напразно прах. Представи си как Пикъринг седи зад него и пише на ръка, прегърбен като дете в провинциално училище. Пише нещо, за което тя ме смееше да си помисли.
Прозорецът тук също бе голям и за разлика от онези в кабинета и спалнята за гости капакът му не беше спуснат. Преди обаче да се приближи и да види накъде гледа, вниманието й бе привлечено от снимката, закачена на стената до леглото. Тя не беше сложена в рамка и дори не висеше ма гвоздейче — бе прикрепена за стената с най-обикновено кабарче. Около нея се виждаха доста малки дупчици, които свидетелстваха, че през годините на стената са били закачани и други фотографии по същия начин. Снимката бе цветна и в долния й десен ъгъл бе принтирана датата: 4-19-07. От вида на хартията Ем предположи, че не е направена с дигитален апарат, а от самото изображение — че е дело на човек, който не се интересува особено от фотография. От друга страна, може би пък фотографът бе възбуден. Както се възбуждат хиените, когато падне мрак и надушат беззащитна плячка. Изображението бе неясно, сякаш бе направено от голямо разстояние с телеобектив, и не се намираше в центъра на кадъра. На него се виждаше дългокрака млада жена с дънкови шорти и изрязано потниче с надпис „БАР ВРЕМЕ Е ЗА БИРА“. С лявата си ръка грациозно крепеше табла за сервиране, заради която жената приличаше на келнерка от жизнерадостна стара картина на Норман Рокуел.
Смееше се. Косата й бе руса. Ем нямаше как да е сигурна, че това е Никол — не и при тази неясна снимка и няколкото секунди, които бе имала, за да разгледа мъртвото момиче в багажника на мерцедеса… обаче беше абсолютно убедена, че е тя. Сърцето й нашепваше, че това е Никол и никоя друга.
Ръсти: „Това не е толкова важно, съкровище. Важното е да се махнеш оттук. Трябва да си намериш свободно пространство за бягане.“
И сякаш в потвърждение на това, в същия миг вратата между кухнята и трапезарията се отвори с трясък. С такъв трясък, че Ем имаше чувството, че се е откачила от пантите си.
„Не — изтръпна тя. Всички усещания сякаш напуснаха тялото й. Не мислеше, че отново се е подмокрила, но и не би могла да разбере, ако е станало така. — Не, не може да бъде…“
— Искаш играта да загрубее? — извика Пикъринг. Гласът му звучеше едновременно замаяно и възбудено. — Добре, аз мога да играя грубо. И още как. За мен не е никакъв проблем. Щом наистина го искаш, тати ще се погрижи да си го получиш.
Приближаваше се. В момента прекосяваше трапезарията. Дочу глух удар, последван от изтрополяване — вероятно психопатът се беше препънал в някой от столовете в трапезарията и после го бе изблъскал гневно встрани. Светът пред очите й внезапно посивя и сякаш се отдалечи от нея, въпреки че в спалнята бе сравнително светло, а и времето се проясняваше.