Ем се приземи на настилката в испански стил, давайки пълна свобода на коленете си. В същото време изви раменете си във въздуха и прехвърли тежестта си наляво. Присви глава и се претърколи. Не усети никаква болка — поне веднага, — а по-скоро нещо като раздрусване, сякаш тялото й се бе превърнало в празна шахта, в която някой е пуснал голяма тежест. Успя да запази главата си невредима от каменните плочи, а и не мислеше, че си е счупила нещо, макар че щеше да го разбере със сигурност едва след като се изправи.
Докато се претъркулваше, неволно блъсна металната масичка с такава сила, че я преобърна. После се изправи на крака, все още несигурна дали тялото й наистина е останало непокътнато при отчаяния й скок. Погледна нагоре и видя, че Пикъринг я гледа през счупения прозорец. Лицето му бе изкривено в злобна гримаса и той размахваше заплашително касапския нож.
— Спри веднага! — изкрещя той. — Не бягай и не мърдай оттам!
„Слушам, шефе“ — каза си Ем. Следобедният дъжд се бе превърнал в ефирна мъгла, която навлажни лицето й с росните си капчици. Чувството беше божествено. Тя протегна ръка, изпъна средния си пръст и го размаха, за да подчертае презрението си.
— Не ми показвай среден пръст, мръсна кучко! — изрева Пикъринг и запрати ножа по нея. Попадението му беше доста неточно. Ножът издрънча в настилката на метър и нещо от нея и се плъзна под газовия грил, разпадайки се на две парчета — острие и дръжка. Ем вдигна поглед към счупения прозорец, ала там вече нямаше никого.
Гласът на баща й в съзнанието й я предупреди, че психопатът се приближава, но тя и бездруго го знаеше. Отиде до края на вътрешния двор — вървеше с лекота, без да накуцва, макар че липсата на болки можеше да се дължи и на притока на адреналин, — и погледна надолу. От пясъка и морския овес я делеше само един нищо и никакъв метър. Просто детска игра пред скока, който беше направила. Отвъд вътрешния двор се простираше плажът, където тичаше всяка сутрин, откакто бе дошла на Върмилиън Ки.
Тя погледна и в другата посока, към шосето, ала там положението не беше никак добро. Грозната бетонна стена беше прекалено висока. А и Пикъринг се приближаваше. Естествено, че се приближаваше.
Ем се подпря с длан на декоративния тухлен зид и скочи на пясъка. Морският овес погъделичка бедрата й. Тя се затича към дюната между „Бункера“ и брега, като подръпваше нагоре скъсаните си шорти и често поглеждаше през рамо. Нищо… все още нищо… след което Пикъринг се втурна през задната врата, крещейки й да спре моментално на мястото си. Бе захвърлил жълтия дъждобран и държеше друг остър предмет. Размахваше го в лявата си ръка, докато тичаше по пътечката, отвеждаща от вътрешното дворче. От мястото си Ем не можеше да види какво представлява, но и никак не й се искаше да разбере. Нямаше никакво желание да се озове толкова близо до преследвача си.
Можеше да го надбяга. Походката му издаваше, че ще е бърз в началото, ала съвсем скоро ще се задъха, без значение колко мотивиращо щяха да му действат лудостта му и страхът от разкриване.
„Сякаш през цялото време съм тренирала за този момент“ — мина й през ума.
В същото време за малко да направи фатална грешка, когато стигна до брега, а именно — да поеме на юг. Така щеше да стигне до края на острова след по-малко от четиристотин метра. Естествено, щеше да се разкрещи с пълно гърло, щом наближеше будката до подвижния мост, но ако Пикъринг бе направил нещо на Дийк Холис — а тя се опасяваше, че случаят е точно такъв, щеше да се озове в задънена улица. Не бе изключено в този момент да мине някое корабче, на което да изкрещи за помощ, ала предполагаше, че така едва ли щеше да спре психопата; в този момент вероятно би я наръгал дори и ако бяха на сцената на „Рейдио Сити Мюзик Хол“ по време на представление на „Рокетс“16.
Поради тази причина Ем реши да поеме на север. В тази посока от „Колибката сред тревата“ я деляха почти три километра пустеещ плаж. Тя изу маратонките си и започна да бяга.
10. Онова, което изобщо не очакваше, бе красотата.
16
Известна танцова трупа с големи традиции, изнасяща представленията си в „Рейдио Сити Мюзик Хол“ в Манхатън, Ню Йорк. През последните седемдесет и пет години преди всяка Коледа те изнасят по пет представления дневно, седем дни в седмицата. — Б.пр.