Не за първи път тичаше по плажа след някоя от кратките, но ожесточени следобедни бури, ето защо появата на водните капчици по лицето и ръцете й не я изненада особено. Същото се отнасяше и за по-силния шум на прибоя (приливът бе достигнал връхната си точка и плажът се бе свил до тясна ивица) и наситените миризми, изпълнили въздуха: на сол, водорасли, цветя и дори мокро дърво. Очакваше да бъде изплашена — като войниците на фронта, когато изпълняват някоя опасна мисия, която обикновено (но невинаги) протича успешно. Онова, което изобщо не очакваше, бе красотата.
Над океана се рееше ефирна мъгла. Водата бе като матовозелен призрак, което се надигаше към брега през белотата. Рибките сигурно се бяха скрили надълбоко, защото водната шир се бе превърнала в своеобразен бюфет „Яж, колкото можеш“ за пеликаните, летящи наоколо. Ем ги виждаше като шеметни сенки, които сгъваха крилете си и пикираха стремително към водата. Други се поклащаха лениво сред вълните и въпреки че изглеждаха като изкуствени примамки, тя имаше чувството, че не я изпускат от поглед. Вляво от нея слънцето, превърнало се в малка оранжево-жълта монета, хвърляше бледи отблясъци.
Страхуваше се да не би прасецът й отново да се схване; станеше ли така, беше свършено с нея. Това обаче беше нещо, с което беше свикнала, и в момента не усещаше мускулът да е напрегнат — просто го чувстваше малко по-затоплен от обичайното. По-обезпокоително бе състоянието на кръста й, който на всеки три-четири стъпки бе прорязван от сравнително слаба болка, която се усилваше значително през двайсетина крачки. Тя започна да му говори наум, да го успокоява като бебе и да му обещава горещи вани и шиацу-масажи, когато всичко това приключи и освирепялото същество зад нея се озове зад решетките на областния затвор „Колиър“. Имаше всички основания да вярва, че ще стане точно така.
Пикъринг й изрева още два пъти да спре, след което замлъкна; явно пазеше силите си за гонитбата. По едно време тя погледна назад и видя, че е на около седемдесет метра зад нея — единственото нещо, което го открояваше в мъгливия късен следобед, беше червената му риза за голф. Когато отново хвърли поглед през рамо, психопатът вече беше по-близо, понеже успя да различи изцапаните му с кръв сиво-кафяви шорти. Вероятно бе намалил дистанцията на петдесет метра. Обаче се задъхваше. Това й вдъхна надежда. Задъхването беше добър знак.
Ем прескочи някакви преплетени коренища и шортите й се плъзнаха надолу, заплашвайки да я спънат. Нямаше време да спре и да ги свали, ето защо ги дръпна силно нагоре, съжалявайки, че няма с какво да ги завърже.
Зад гърба й проехтя рев, в който се долавяше не само гняв, но и страх. Сякаш Пикъринг най-накрая си даваше сметка, че работата можеше и да не се развие според желанието му. Тя отново погледна през рамо, изпълнена с надежда, и надеждата й не се оказа напразна. Преследвачът й се бе спънал в преплетените коренища, които тя бе прескочила, и бе паднал на колене. Новото му оръжие лежеше пред него, оформяйки лъскаво X в пясъка. Ножици, значи. Кухненски ножици. От онези големите, които готвачите използват за отделяне на хрущялите, жилите и костите. В следващата секунда мъжът ги грабна с рязко движение и се изправи тромаво на крака.
Емили продължи да бяга, като постепенно увеличаваше скоростта си. Не бе планирала да го прави, а и не мислеше, че това е самостоятелно решение на тялото й. По-скоро беше импулс, породен от връзката между тялото и съзнанието й. Тази част от нея сега искаше да поеме контрола и Ем нямаше нищо против. Тази част от нея искаше да ускори темпото плавно и незабележимо, така че животното зад нея да не разбере какво прави. Тази част искаше да стимулира хиената Пикъринг да се затича по-бързо, за да не изостане от плячката си, и може би дори да смали дистанцията помежду им. Тази част искаше да го изтощи до краен предел и да го накара да грохне. Да чуе как гърдите му хриптят и свирят като на астматик. И как започва да се дави в кашлица, ако беше пушач (макар че това вече й се струваше прекалено хубаво, за да е истина). Тогава щеше да мобилизира последните си сили, до които рядко прибягваше; онези сили, които асоциираше с предизвикването на съдбата, като да наденеш восъчни криле в горещ слънчев ден. Сега обаче нямаше избор. А що се отнася до предизвикването на съдбата, беше го направила още когато реши да свърне в покрития с каменни плочи двор на „Бункера“.
„А имах ли изобщо избор, когато зърнах за първи път косата й? Може би самата съдба ми отправи предизвикателство, а не аз на нея.“
Ем продължи да бяга, оставяйки следи в пясъка. Погледна отново назад и видя, че Пикъринг е на четирийсетина метра зад нея, но тази дистанция изобщо не я притесни. Като се имаше предвид колко червено и напрегнато изглеждаше лицето му, четирийсет метра беше супер.