И какво от това? От „Амтрак“ щяха да оставят на багаж куфарите му — поне за това ги биваше. Двамата с Уила щяха да намерят местната автобусна станция. Фирмата за автопревози „Грейхаунд“ вероятно бе открила Уайоминг.
Видя празна кутийка от бира „Будвайзер“ и я заподритва, после с шут я запрати в гъсталака и докато се питаше дали да я последва, чу музика, която долиташе отдалеч: басѝ и плач на китара с метални струни, който открай време му напомняше барабанене на никелирани сълзи. Дори във веселите песни.
Уила беше там и слушаше музиката. Не само защото това бе най-близкото заведение с жива музика, а понеже беше логично тя да е там. Знаеше го. Затова заряза кутийката и тръгна към китарата; маратонките му вдигаха прах, който вятърът веднага отвяваше. Към китарата се присъединиха барабани, после той зърна червена неонова стрелка под табела, на която бе написано само „Шосе №26“. Ами да, защо не? В крайна сметка това беше шосе №26, нали така. Названието беше абсолютно подходящо за крайпътно заведение, където се изпълнява кънтримузика.
Паркингите бяха два; онзи отпред беше павиран и претъпкан с пикапи и автомобили, повечето американски и произведени преди минимум пет години. Другият отляво беше застлан с чакъл. Под високите стълбове с ярки халогенни лампи бяха строени в редици прицепи с полуремаркета. Дейвид вече чуваше солокитарите. Неоновият надпис над вратата гласеше: „САМО ТАЗИ ВЕЧЕР «ДЕРАЙЛИРАЛИТЕ» КУВЕРТ 5 ДОЛАРА. СЪЖАЛЯВАМЕ“.
„“Дерайлиралите" — помисли си той. — Ако не друго, тя е попаднала на подходящата група."
Дейвид имаше пет долара в портфейла, но се оказа, че няма кой да му ги вземе. Надникна през вратата на салона. Големият дансинг беше претъпкан с бавно танцуващи двойки; мъжете и жените носеха джинси и каубойски ботуши и си пускаха ръце, докато бандата свиреше „Пропилени дни и пропилени нощи“3.
Доколкото Дейвид Сандърсън можеше да прецени, изпълнението на това дълго и сълзливо парче беше съвършено. Миризмата на бира, пот, евтино вино и долнопробни парфюми го удари в носа. Смеховете, разговорите, дори провикванията от дансинга бяха като звуците, които чуваш в съня си преди важни събития в живота си: когато сънуваш, че си неподготвен за важен изпит, че си гол на обществено място, че пропадаш в някаква пропаст или че бързаш към някаква сграда в непознат град, знаейки, че ще ти се случи нещо, което безвъзвратно ще промени живота ти.
Дейвид се замисли дали да не върне петте долара в портфейла си, после се наведе през прозорчето на касата и ги пусна върху бюрото, на което имаше само пакет цигари „Лъки Страйк“ поставен върху джобно издание на роман от Даниел Стийл. Озърна се и влезе в претъпканата зала.
„Дерайлиралите“ засвириха по-весело парче и младите танцьори заподскачаха като хлапета в пънкарски филм. Вляво от Дейвид около две дузини по-възрастни двойки затанцуваха, хванати за ръце. Той се вгледа в тях и осъзна, че всъщност двойките са само шест. Огледалото на стената в дъното създаваше илюзията, че дансингът е два пъти по-голям, отколкото беше в действителност.
На пода се разби чаша.
— Чупи-купи, готин! — провикна се солистът, когато групата засвири инструментала, а танцуващите аплодираха остроумието му, което според Дейвид би изглеждало блестящо на всеки, развеселен от обилно количества текила.
Над подковообразния бар грееше неоново копие на Ветровете — верига от Скалистите планини — на червено-бял-син фон; в Уайоминг явно имаха слабост към тези цветове. Неонов надпис в подобна разцветка обявяваше: „НАМИРАШ СЕ В БОЖИЯТА ЗЕМЯ, БРАТЛЕ.“ От двете му страни се мъдреха по една реклама на бирите „Будвайзер“ и „Коорс“. Пред бара се беше струпала цяла тълпа ожаднели пиячи. Трима бармани с бели ризи и червени жилетки размахваха шейкърите, сякаш бяха револвери.
В просторното помещение (навярно преустроен хамбар) имаше най-малко петстотин души, но Дейвид не се тревожеше как ще намери Уила. „Седмото чувство ще ми помогне“ — каза си той и с танцова стъпка тръгна да прекосява дансинга, умело избягвайки разни кълчещи се каубои и техните партньорки.
Оттатък бара и дансинга се намираше малко затъмнено фоайе със сепарета. В повечето се бяха натъпкали по две двойки, които предвидливо си бяха взели по една-две кани бира; отраженията им в огледалните стени удвояваха броя им, сякаш в сепаретата седяха по осем души. Само едно сепаре не беше препълнено. Уила седеше сама, роклята й с флорални мотиви, закопчана догоре, изглеждаше не на място сред дънките „Ливайс“, джинсовите поли и ризите със седефени копчета. Тя не си беше поръчала напитка или нещо за хапване — масата пред нея беше празна.
3
Название на петия албум на групата „Слакърс“ (изпълняваща музика в стил