— Погледни! Групата се връща!
Луната вече беше високо в небето, когато двамата тръгнаха обратно, хванати за ръце. Дейвид се питаше как е възможно — бяха останали само за първите две песни от втората част, — но ето, че нощното светило се беше извисило в небесната чернота, осеяна със звезди. Стори му се обезпокояващо, но нещо друго го тревожеше още повече.
— Уила — промълви, — коя година сме?
Уила се замисли. Вятърът издуваше роклята й, както би сторил с дрехата на всяка жива жена.
— Не знам точно — най-сетне отвърна тя. — Не е ли странно?
— Не, като се има предвид, че не помня кога за последен път съм се хранил или пил глътка вода. Ако трябва да предположиш, какво би казала? На мига, без да се замислиш.
— Хиляда деветстотин… осемдесет и осма?
Дейвид кимна. Той би казал 1987.
— В бара видях едно момиче с тениска с надпис „ГИМНАЗИЯ «КРОУХАРТ», ВИПУСК 03“. И ако мацето беше достатъчно голямо да го пуснат в бар…
— Тогава 03 е бил преди поне три години.
— И аз си помислих същото… — Той замълча за момент. — Не може да е 2006. Вече да сме в двайсет и първи век, нали?
Преди тя да отговори, по асфалта зачаткаха нокти. Този път по магистралата не вървеше само един вълк, а цели четири. Предвождаше ги най-едрият — същият, който беше преследвал Дейвид по пътя към Кроухарт Спрингс. Нямаше грешка — би познал навсякъде тази рунтава сплъстена козина. Сега очите на звяра бяха по-ярки. Във всяко като потопена лампа плуваше по един полумесец.
— Виждат ни! — въодушевено изкрещя Уила. — Дейвид, виждат ни! — Отпусна се на коляно върху накъсаната осева линия и протегна ръка: — Насам, момче. Хайде, ела.
— Уила, недей! Не си играй с огъня.
Тя не му обърна внимание… нещо много типично за нея. Такава си беше — своенравна и инатлива, а навиеше ли си нещо на пръста, трябваше да стане нейното. Тя настоя да пътуват с железницата от Чикаго до Сан Франциско, защото искаше да разбере какво е да се чукаш във влак. Особено във влак, който се движи с висока скорост и леко се поклаща.
— Хайде, красавецо, ела при мама!
Големият звяр се приближи, последваха го женската и двете им… как ги наричаха… деца? Наведе се (ах, как проблеснаха лъскавите му зъби!) към крехката протегната ръка, за малко луната изпълни очите му и ги посребри. Миг преди муцуната му да докосне дланта на жената, звярът заскимтя и отскочи назад толкова рязко, че за секунда се изправи на задните си лапи, размаха предните, сякаш се боксираше, мярна се бялата козина на корема му. Другите се разбягаха.
Уила се изправи и погледна Дейвид; изражението й беше толкова печално, че сърцето му се сви от мъка и той извърна очи.
— Затова ли ме изведе в тъмното, когато слушах музика? — промърмори тя. — За да ми покажеш какво съм сега, така ли? Сякаш не знаех!
— Съжалявам…
— Още не, но скоро наистина ще съжаляваш.
Едва сега той се осмели да я погледне:
— Не ми ли се сърдиш?
— Малко, обаче сега имам само теб и няма да те изпусна.
Малко след срещата с вълците Дейвид зърна на банкета кутийка от бира „Будвайзер“. Почти беше сигурен, че е същата, която бе подритвал, докато я смачка и я запрати с крак в гъсталака. А сега тъпата кутийка отново си беше на същото място… защото изобщо не я беше изритал, разбира се. Възприятието не е всичко, бе казала Уила, но възприятие и надежда, взети заедно? Смеси ги и мозъкът ти ще се размекне.
Той изрита кутийката в шубраците, а когато продължиха напред, погледна през рамо и я видя на същото място, където някой каубой я беше изхвърлил през сваленото стъкло на пикапа си. Спомни си някогашното комедийно телевизионно предаване „Ха-ха“, водено от Бък Оуънс и Рой Кларк, които наричаха пикапите „каубойски кадилаци“.
— Защо се усмихваш? — попита Уила.
— Ще ти кажа после. Изглежда, ще имаме много време.
Стояха, осветени от луната, пред гарата на Кроухарт Спрингс и се държаха за ръце като Хензел и Гретел пред къщичката от сладкиши. Под призрачната светлина боядисаната в зелено постройка изглежда пепелявосива и макар Дейвид да знаеше, че думите УАЙОМИНГ и ЩАТЪТ НА РАВЕНСТВОТО са написани с червено, бяло и синьо, те изглеждаха безцветни. Забеляза, че на дървения стълб до вратата е прикрепен лист хартия със залепен отгоре полиетилен, за да го предпазва от дъжда и вятъра, Фил Палмър още се облягаше там. Като видя Дейвид, се провикна:
— Ей, банкера, имаш ли цигара?