П. Г. Удхаус
Малкото съкровище
ПЪРВА ЧАСТ
В която Малкото съкровище е представено на читателя и няколко заинтересувани страни кроят планове за бъдещето му. В която също така е споменат бъдещият герой господин Питър Бърнс. Всичко свършва с извънредно важен телефонен разговор.
Първа глава
Ако управата на хотел „Гуелф“, тази лондонска забележителност, присъстваше в гостната на апартамента, предоставен на госпожа Елмър Форд, доскорошна жителка на Ню Йорк, в три часа на един следобед в началото на януари, би почувствала известна загриженост, философите в тази управа вероятно щяха да се замислят върху границите на човешките възможности, защото бяха направили всичко по силите си за госпожа Форд. Бяха й осигурили уютен подслон. Бяха я хранили добре. Бяха вдъхновили персонала си да предугажда всяко нейно желание. И все пак тя, потънала във всички тези облаги, които би трябвало да я задоволят, демонстрираше нервността и нетърпението, които биха могли да бъдат забелязани у тигрица в клетка или затворничка в Бастилията. Кръстосваше бясно стаята. Седна, взе някакъв роман, захвърли го, стана и поднови патрулирането. Стенният часовник удари, свери го с ръчния, който беше погледнала точно преди две минути. Отвори медальона, висящ на златна верижка на врата й, погледна съдържанието му и въздъхна. Най-накрая отиде бързо в спалнята, извади от един куфар картина с маслени бои в рамка, върна се с нея в гостната, постави я на един стол, отстъпи няколко крачки и жадно впи поглед в нея. Големите й кафяви очи, обикновено сурови и властни, странно омекнаха. Устните й потрепнаха.
— Огдън! — промълви тя.
Картината, вдъхновила този изблик на чувства, вероятно не би повлияла на непредубедения наблюдател по същия начин. Той щеше да види просто един крайно несръчен любителски портрет на рядко отблъскващо момче, около единайсетгодишно, което се взираше от платното с полунадуто, полусприхаво изражение — шишкаво, тъпкано с храна малко момче, което приличаше досущ и точно на това, което си беше — разглезено дете на родители, разполагащи с много повече пари, отколкото е полезно за тях.
Докато госпожа Форд се взираше в портрета, а портретът се взираше в нея, телефонът иззвъня. Тя се втурна нетърпеливо към него. Беше рецепцията, която й съобщи, че има посетител.
— Да? Да? Кой? — Гласът й секна, когато не чу името, което очакваше. — А, да — рече. — Да, поканете лорд Маунтри да се качи при мен, ако обичате.
Върна се при портрета. Изразът на нетърпение, изчезнал при позвъняването на телефона, се бе завърнал. Когато гостът й се появи, положи усилие да го потисне.
Лорд Маунтри беше рус розовобузест младеж с жълтеникави мустачки на около двайсет и осем години — въздебеличък сериозен млад човек. Примижа, като зърна портрета, приковал го с каменен взор още от вратата, и бързо отклони поглед.
— Ъъъ, всичко е наред, госпожо Форд. — Не беше от хората, които си губят времето с поздрави и приветствия. — Пипнах го.
— Пипнахте го!
Гласът на госпожа Форд беше стреснат.
— Станбороу, нали се сещате?
— О! Аз… мислех си за нещо друго. Няма ли да седнете?
Лорд Маунтри седна.
— Художникът. Помните ли, че онзи ден на обяд ми казахте, че искате някой да нарисува портрет на момченцето ви, тъй като имате само един, рисуван, когато е било на единайсет години…
— Това е Огдън, лорд Маунтри. Рисувала съм го сама.
Негово благородие си беше избрал стол, който му даваше възможност да стои с гръб към портрета и беше придобил леко упоритото изражение на човек, който „не ще поглежда веч назад, щот знае, че демон страшен по пети го следва“, както красиво се е изразил Поетът, се насили да се извърне и да срещне погледа му с цялото самообладание, което съумя да мобилизира.
— Ъъъ… да — промълви той. И замълча.
— Приятен малък мъж, а? — продължи след малко.
— Да, нали?
Негово благородие решително възстанови първоначалното си положение спрямо художественото произведение.
— Ако си спомняте, ви препоръчах оня приятел Станбороу. Той ми е първа дружка и гледам да му дам едно рамо, щом мога. Твърди се, че е ненадминат художник. Самият аз не знам много за творчеството му. Казахте ми да го доведа тук днес следобед, нали помните, да се договорите. Чака долу.
— О, да, да. Разбира се. Не съм забравила. Много ви благодаря, лорд Маунтри.
— Хрумна ми доста добро планче, при положение, че не сте променили решението си за онова пътуване с моята яхта — реших, че ще се отегчите до смърт. Още ли искате да се включите в компанията?