Разказът на Питър Бърнс
Първа глава
1
Убеден поддръжник съм на мнението, че мъж, прехвърлил двайсет и първата си година, не бива да бъде извън леглото и буден в четири през нощта. Този час навява мисли. На двайсет и една, когато целият живот е едно бъдеще, за него може да се мисли безнаказано. Но на трийсет години, когато е станал неприятна смес от бъдеще и минало, е нещо, върху което трябва да се разсъждава само когато слънцето грее и светът е пълен с топлина и оптимизъм.
Тази мисъл ми хрумна на връщане у дома от бала на Флечър. Когато се прибирах, зората вече пукваше. Въздухът тежеше от особеното самотно отчаяние на лондонските зимни утрини. Къщите изглеждаха мъртви и необитаеми. Край мен изтрака каручка, а през сивата улица крадливо пробяга дръглива черна котка, която придаде на сцената допълнително усещане за тъга.
Потреперах. Бях уморен и гладен, а реакцията от емоциите на нощта ме бе оставила със спаднал дух.
Бях сгоден. Преди час предложих брак на Синтия Драсилис. И честно мога да заявя, че това силно ме изненада.
Защо го направих? Обичах ли я? Толкова е трудно да се анализира любовта, а може би самият факт, че се опитвах да го направя, даваше отговор на въпроса ми. Положително не бих се опитал да го сторя преди пет години, когато обичах Одри Блейк. Носех се ден подир ден в някакъв транс, доволен от безмерното си щастие, без да му правя дисекция. Но тогава бях с пет години по-млад, а Одри беше… ОДРИ.
Трябва да обясня за Одри, защото тя, на свой ред, обяснява Синтия.
Когато за пръв път видях Одри Блейк, нямах илюзии за характера си. Природата ме бе дарила с душа на свиня и обстоятелства, които спомогнаха да усъвършенствам делото й. Обичах лукса и можех да си го позволя. От момента, когато станах пълнолетен и освободих опекуните си от грижите за парите ми, се обвих в лукса като в удобна дреха. Тънех в егоизъм. Всъщност, ако между двайсет и първия и двайсет и петия си рожден ден съм имал една несебична мисъл или съм направил едно-едничко неегоистично действие, не мога да си спомня.
На върха на този си период се сгодих за Одри. Сега, когато съм в състояние да я разбера по-добре и да погледна отстрани какъв бях в онези дни, мога да осъзная колко неописуемо нагъл съм бил. Любовта ми беше истинска, но това не попречи на снизходителното й самодоволство да бъде обидно. Бях същински цар Кофечуа (Легендарен африкански цар, спечелил сърцето на просякиня. — Б. пр.). Дори да не казвах с думи: „Тази просякиня ще бъде моята кралица“, го показвах често и ясно с поведението си. Тя беше дъщеря на разпътен художник със зъл нрав, с когото се запознах в един бохемски клуб. Изкарваше си хляба, като от време на време рисуваше по някоя картина, илюстрираше по някоя история в списание, но най-вече като рисуваше реклами. Собственик на завод за детски храни, недоволен от простото изявление, че „Децата плачат за нея“, чувстваше, че е нужно да внуши този факт на широката публика с помощта на Изкуството, а господин Блейк биваше нает да нарисува картинката. Доста голям брой негови работи можеха да се видят по последните страници на списанията.
Човек може криво-ляво да се изхранва по този начин, но все пак е склонен да налита на богати зетьове. Господин Блейк налетя на мен. Беше едно от последните му земни дела. Седмица след като, както сега подозирам, бе принудил Одри да приеме предложението ми, умря от пневмония.
Смъртта му имаше няколко резултата. Отложи сватбата, доведе покровителственото ми отношение спрямо Одри до кресчендо, защото с отстраняването на осигурителя на препитанието единствената ми пречка пред позата на Кофечуа бе отстранена, и даде на Одри много по-голямо пространство да упражни свободната си воля при избора на съпруг, отколкото бе имала досега.
Последният аспект на положението бързо бе доведен до знанието ми, защото дотогава не го бях забелязал, с помощта на писмо, връчено ми една вечер в клуба, където пийвах кафе и разсъждавах за съвършенството на живота в този най-добър от всички светове.
Писмото беше кратко и по същество. Беше се омъжила същата сутрин.
Да твърдя, че този миг стана повратна точка в живота ми, ще е нелепо и неточно. В известен смисъл той ме уби. Човекът, който бях, онази вечер умря и мисля, че малко хора тъгуваха за него. Каквото и да съм днес, не съм самодоволният наблюдател на живота, който бях преди онази вечер.