Смачках писмото в ръка и се завзирах в него. Кочината се беше срутила връз главата ми и аз бях изправен очи в очи с факта, че дори в най-добрия от световете парите не могат да купят всичко.
Спомням си, че докато седях там, един познат от клуба досадник, от когото бях бягал не веднъж и дваж — дойде, седна при мен и започна да ми говори. Беше дребничък мъж, но гласът му беше от онези, които не можеш да не слушаш.
Говореше, говореше и говореше. Как го ненавиждах, докато седях и се опитвах да премисля нещата през потока от думите му. Сега знам, че тогава той ме спаси. Насила ме изтръгваше от самия мен. Но тогава ме потискаше. Раната ми беше отворена и кървеше. Борех се да проумея невероятното. Бях смятал непоклатимата любов на Одри за нещо, което се подразбира от само себе си. Тя напълно се вписваше в схемата ми за удобство. Исках я, бях я избрал и бях доволен от нея, следователно всичко беше наред. А сега трябваше да привикна ума си към невъзможния факт, че я бях загубил.
Писмото й беше огледало, в което се оглеждах. Казваше малко, но аз го схванах и самодоволството ми се срина на прах, но не само то. Тогава разбрах, че я обичам, както не бях и сънувал, че съм способен да обичам.
А през цялото време човечецът говореше ли, говореше.
Имам една теория, че словото, когато се налага упорито, действа по-ефикасно в моменти на криза от мълчаливото съчувствие. До известен момент действа почти непоносимо влудяващо, но след този момент успокоява. Поне така беше в моя случай. Постепенно открих, че започвам да се дразня по-малко. Започнах да се заслушвам, а после и да отговарям. Преди да напусна клуба онази вечер, първият лудешки бяс, в който бих бил способен на всичко, ме беше напуснал и аз се прибрах вкъщи странно слаб и безпомощен, но спокоен, готов да започна нов живот.
Минаха три години, преди да срещна Синтия. Прекарах ги, скитайки из много страни. Най-сетне, както винаги се случва, се дотьтрих обратно в Лондон и отново се установих да водя живот, който на пръв поглед малко се различаваше от живота ми, преди да се запозная с Одри. Старият ми кръг в Лондон бе широк и беше лесно да възобновя прекъснатите връзки. Срещнах и нови приятели, между които и Синтия Драсилис.
Харесах Синтия и ми беше жал за нея. Мисля, че по времето, когато се запознахме, ми беше жал за повечето хора. Шокът от заминаването на Одри ми се беше отразил по този начин. Лошият негър винаги е най-гръмогласен на религиозни сбирки, а в моя случай „религиозна сбирка“ значеше самобичуване. Никога не съм успявал да правя нещата половинчато или дори с прилична умереност. Като егоист бях краен в егоизма си, а сега, когато съдбата изтръгна от мен този порок, открих, че съм обзет от почти нездраво съчувствие към неприятностите на другите.
Страшно ми беше жал за Синтия Драсилис. И нямаше как да е иначе при честите ми срещи с майка й. Госпожа Драсилис беше представителка на един тип хора, които не понасям. Беше вдовица с доходи, наричани от нея „недостатъчни средства“, и възгледите й за живота бяха смес от алчност и кавгаджийство. Площад Слоун и квартал Кенсингтън (Богати лондонски квартали. — Б. пр.) са пълни с подобни жени. Положението им напомня на това на Стария моряк от поемата на Коулридж: „Вода, вода, навсякъде вода и нито капчица да пийнеш.“ В техния случай „вода“ се замества с „пари“. Госпожа Драсилис беше свързана с пари отвсякъде, но можеше да ги получава рядко и в минимални количества. Всеки от поне десетина роднини по сватовство би могъл, стига да пожелаеше, да утрои годишния й доход, без да му мигне окото. Но те не желаеха. Не одобряваха госпожа Драсилис. По тяхно мнение Достопочтеният Хюго Драсилис бе сключил неравностоен брак, не чак толкова неравностоен, че да се избягва в разговори и мисли, но достатъчно, за да ги направи хладно невежливи към жена му приживе и леденостудени към вдовицата му. Най-големият брат на Хюго граф Уестборн — никога не беше харесвал очевидно красивата, но не по-малко очевидно второкласна дъщеря на провинциален адвокат, която Хюго внезапно представи на семейството едно незабравимо лято като своя булка. Графът смяташе, че след като е удвоил дохода от застраховката „Живот“ на Хюго и е канел Синтия като малка в семейния дом веднъж годишно, е направил всичко, което може да се очаква от него по въпроса.
Но не беше. Госпожа Драсилис очакваше много повече от него и неполучаването му беше вкиснало характера й, и въшността й и спокойствието на всички, които имаха вземане-даване с нея.
Винаги се дразнех, когато често дочувах хората да говорят за Синтия като за безчувствена. Самият аз никога не съм я намирал за такава, макар че, Бог ми е свидетел, имате достатъчно основания да стане. За мен тя винаги е била симпатична и чаровна приятелка. Дружбата ни почти не беше докосната от секса. Умовете ни си допадаха така гладко, че не изпитвах необходимост да се влюбя . Познавах я прекалено добре. Нямаше какво да откривам у нея. Честната й добра душа беше като отворена книга за мен. Нямаше нищо от онова любопитство, онова усещане за нещо отвъд, което поражда любовта. Бяхме стигнали до степен на приятелство, което нито един от двама ни не желаеше да размести.