И все пак на бала на Флечър помолих Синтия да се омъжи за мен, а тя се съгласи.
Като се замисля, виждам, че макар прекият повод да бе господин Танкървил Гифорд, всъщност отговорна беше Одри. Тя ме бе направила човечен, способен на съчувствие и именно съчувствието най-вече ме накара да кажа онова, което казах онази вечер.
Но прекият повод несъмнено беше младият господин Гифорд.
Пристигнах на площад Марлоу, откъдето трябваше да взема Синтия и майка й, с малко закъснение и открих госпожа Драсилис, цветуща и натруфена, в гостната с блед младеж с рядка косица, когото познавах като Танкървил Гифорд, наричан Танки от близките си приятели, към които не принадлежах, и в клюкарските рубрики на списанията за конни надбягвания. Често го бях срещал по ресторантите. Веднъж в „Импайър“ някой ни запозна, но тъй като тогава не беше трезвен, бе пропуснал интелектуалното удоволствие, което би извлякъл от познанството ни. Като всеки човек, който се движи из Лондон, знаех всичко за него. С две думи — беше невероятен малък мръсник и ако гостната не беше на госпожа Драсилис, щях много да се учудя да го заваря там.
Госпожа Драсилис ни запозна.
— Мисля, че вече се познаваме — отбелязах аз. Той се опули безизразно.
— Не си спомням.
Не се учудих.
В този момент влезе Синтия. С ъгълчето на очите си долових глуповато недоволство по лицето на Танки при вида на нескритата й радост, че ме вижда.
Никога не бе изглеждала толкова добре. Тя е висока и се носи великолепно. Простотата на роклята й спечели допълнително достойнство на фона на крещящия блясък на майчината й. Носеше черно — цвят, който много подхожда на чистата й бяла кожа и бледозлатиста коса.
— Закъсня, Питьр — каза тя и погледна часовника.
— Знам. Съжалявам.
— Май е най-добре да побързаме — предложи Танки.
— Таксито ми чака.
— Господин Гифорд, ще позвъните ли? — намеси се госпожа Драсилис. — Ще кажа на Паркър да повика още едно.
— Вземи ме в твоето — чух шепот в ухото си.
Погледнах Синтия. Изражението й не беше се променило. После погледнах Танки Гифорд и разбрах. Бях виждал този израз на фарширована риба и преди — когато се запознахме в „Импайър“.
— Ако вие и господин Гифорд вземете моето такси — обърнах се аз към госпожа Драсилис, — ние ще ви последваме.
Госпожа Драсилис ме сряза. Предполагам, че острата нотка в гласа й убягна на Танки, но в моите уши прокънтя като камбана.
— Аз не бързам — рече тя. — Господин Гифорд, ще вземете ли Синтия? Ще ви последвам с господин Бърнс. Ще видите Паркър на стълбите. Кажете му да извика още едно такси.
Когато вратата се затвори зад тях, тя се изви към мен като шарена змия.
— Как можете да сте толкова нетактичен, Питьр? — извика тя. — Вие сте пълен глупак. Нямате ли очи?
— Съжалявам — отвърнах аз.
— Той направо я боготвори.
— Съжалявам.
— В какъв смисъл?
— Съжалявам за нея.
Тя сякаш се стегна в дрехите си. Очите й засвяткаха. Усетих сухота в устата, а сърцето ми започна да буха. И двамата бяхме бесни. Беше момент, който се задаваше от години, н двамата го знаехме. От своя страна изпитах задоволство, че е настъпил. Облекчение е да разкриеш мислите си по теми, които дълбоко те вълнуват.
— О! — продума най-сетне тя. Гласът й трепереше. Беше се вкопчила в самоконтрола си, който обаче й се изплъзваше. — И какво е за вас дъщеря ми, господин Бърнс?
— Голяма приятелка.
— И вие смятате, че е приятелско да унищожавате възможностите й?
— Ако господин Гифорд е пример за тях — да.
— Как така? — Тя направо се задави. — Ясно. Разбирам. Ще туря край на това веднъж и завинаги. Чухте ли ме? Забелязвам го от дълго време. Само защото съм ви дала достъп до къщата и съм ви разрешила да влизате и излизате, когато ви скимне, като домашна котка, вие си…
— Въобразявате… — подсказах й аз.
— Идвате ми тук и пречите на Синтия. Използвате факта, че ни познавате от толкова време, за да монополизирате вниманието й. Съсипвате възможностите й. Вие…
Неоценимият Паркър се появи на вратата да съобщи, че таксито чака.
Пътувахме мълчаливо до къщата на Флечър. Магията беше разрушена. Никой от двама ни не можа да привика онзи първи, прекрасен, безогледен гняв, който ни носеше в началния стадий на конфликта, а обсъждане на темата в по-неекзалтирана плоскост беше невъзможно. Беше блаженият период на спокойствие, почивката между рундовете и ние я ползвахме пълноценно.