Когато се добрах до балната зала тъкмо свършваше един валс. Синтия като черна статуя танцуваше с Танки Гифорд. Бяха срещу мен, когато музиката спря, и тя ме забеляза през рамо.
Освободи се и бързо тръгна към мен.
— Отведи ме оттук — тихо рече тя. — Където и да е. Бързо.
Не беше време за спазване на етикета на балната зала. Танки, стреснат от внезапната си самота, придобиваше изражение, сякаш се кани да се замисли по въпроса. Тръгнала към вратата двойка ни скри от него и ние я последвахме и излязохме. Никой от двама ни не продума, докато не стигнахме до малката стая, където се отдадох на размисъл.
Синтия седна. Изглеждаше бледа и измъчена.
— О, боже! — въздъхна тя.
Разбрах. Сякаш видях онова пътуване в таксито, онези танци, онези страховити паузи между танците… Беше много внезапно. Взех ръката й. Обърна се към мен с уморена усмивка. В очите й имаше сълзи… Чух се да говоря…
Гледаше ме с блеснали очи. Цялата умора сякаш се бе изпарила от тях. Погледнах я.
Нещо липсваше. Почувствах го още докато говорех. Гласът ми не звучеше убедително. После разбрах какво е. Нямаше тайнство. Познавахме се прекалено добре. Приятелството убива любовта.
Тя облече мисълта ми в думи.
— Винаги сме били като брат и сестра — произнесе със съмнение тя.
— До тази вечер.
— Нима си друг тази вечер? Искаш ли ме?
Исках ли я? Опитах се да си поставя този въпрос и честно да му отговоря. В известен смисъл — да. Тази вечер се бях променил. Създаде се някакво допълнително одобрение към изискаността й, сгъстяване на онази смес от възхита и жал, които винаги бях изпитвал към нея. С цялото си сърце исках да й помогна, да я отведа от ужасното й обкръжение, да я направя щастлива. Но исках ли я в онзи смисъл, в който бе използвала думата? Исках ли я както бях искал Одри Блейк? Примижах при този въпрос. Одри принадлежеше на мъртвото минало, но още ме болеше при мисълта за нея.
Беше ли само защото бях пет години по-възрастен от времето, когато бях с Одри, и пламенността ме беше напуснала?
Затворих ума си за всякакви съмнения.
— Тази вечер се промених — заявих аз. Наведох се и я целунах.
Осъзнавах, че вървя срещу нечия съпротива. После разбрах, че съпротивата е била моята.
Сипах си чаша горещо кафе от термоса, който прислужникът ми Смит беше напълнил, като се върнах. То ми вля малко живот. Потиснатостта се разсея.
И все пак остана някакво безпокойство, нещо като дълбоко скрито предчувствие.
Бях направил крачка в тъмното и се боях за Синтия. Бях решил да я направя щастлива. Сигурен ли бях, че ще успея? Блясъкът на рицарството ме бе напуснал и започвах да се съмнявам.
Одри ми беше отнела нещо, което не можех да си върна. Романтика беше най-точното определение. Да, романтиката със Синтия краката ми винаги щяха да са стъпили здраво на земята. В края на краищата щяхме да си останем обикновени приятели и нищо повече.
Усетих, че много ми е жал за Синтия. Виждах бъдещето й като поредица от непоносимо скучни години. Беше прекалено добра, за да бъде привързана до края на живота си към огрухан мечок като мен.
Пийнах още кафе и настроението ми се промени. Дори в сиви зимни утрини един трийсетгодишен мъж в отлично здраве не може дълго да се чувства като отрепка, особено като се утешава с горещо кафе.
Умът ми възвърна равновесието си. Присмях се на себе си като на сантиментален лигльо. Разбира се, че щях да я направя щастлива. Никои мъж и жена не си подхождаха така пълно. Що се отнася до първата катастрофа, която бях въздигнал до ранга на житейска трагедия, какво толкова? Инцидент от ранната ми младост. Смешен епизод, който трябваше — станах с намерението да го сторя незабавно — да изчезне от живота ми.
Отидох бързо до писалището, отключих го и извадих една снимка.
И тогава — несъмнено четири часът сутринта не е време мъжът да се опитва да бъде самостоятелен и решителен — се разколебах.
Възнамерявах да я разкъсам на парченца, без дори да я погледна, и да я хвърля в кошчето за боклук. Но я погледнах и се спрях.
Момичето на снимката беше дребно и тънко и ме гледаше от снимката с големи очи, които срещнаха и предизвикаха моите. Как добре ги помнех тези сини ирландски очи под изразителните, доста гъсти вежди. Колко точно фотографът бе уловил полудръзкото, полуизпълнено с копнеж изражение, вирнатата брадичка, извитите в усмивка устни. Всичките ми съмнения отново се стовариха като вълна върху мен. Дали тази сантименталност в четири часа сутринта се дължеше на патоса на отлитащите години, или наистина изпълваше душата ми и я пазеше, за да не може друг завоевател да влезе и да заеме мястото й?