— Велики боже! — извиках аз. — Какво знаеш за Одри Блейк?
Тя отново извърна лице.
— Името й май много те засегна — издума тихо. Взех се в ръце.
— Ако питаш някой ветеран — заобяснявах аз, — той ще ти обясни, че една рана, колкото и отдавна да е заздравяла, от време на време се обажда.
— Не и ако наистина е заздравяла.
— И когато наистина е заздравяла, когато почти не можеш да си спомниш как си бил такъв глупак, че да я получиш.
Не каза нищо.
— Откъде научи за… това? — запитах аз.
— Когато за първи път те видях или малко след това, един твой приятел — случайно стана дума за теб — ми каза, че си бил сгоден за момиче на име Одри Блейк. Трябвало да ти бьде кум, но един ден си му писал, че няма да има сватба, а после си изчезнал и никой не те виждал цели три години.
— Да — потвърдих аз, — всичко това е самата истина.
— Питър, струва ми се, че чувствата ти са били сериозни. Нещо, което мъжете трудно забравят.
Опитах да се усмихна, но знаех, че се справям зле. Този разговор за Одри ми причиняваше силна болка.
— За мъжете това си е направо невъзможно — казах аз, — стига да не страдат от прекомерно къса памет.
— Нямах предвид това. Знаеш какъв смисъл вложих в думата „забравям“.
— Да — рекох аз. — Знам.
Приближи се бързо до мен, хвана ме за раменете и ме погледна в лицето.
— Питър, можеш ли честно за заявиш, че си я забравил… в смисъла, който аз вложих?
— Да — отсякох аз.
И отново ме обзе онова чувство, онова странно усещане, че вървя срещу себе си.
— И тя не стои помежду ни?
— Не.
Усетих усилието зад тази дума. Сякаш някаква моя подсъзнателна част се опитваше да я задържи.
— Питър!
На лицето й изгря нежна усмивка, вдигна го към моето, а аз я прегърнах.
Отдръпна се с тих смях. Цялото й поведение беше променено. Беше съвсем различна от момичето, което тъй сериозно надникна в очите ми преди секунда.
— О, милото ми момче, какви мускули имаш! Направо ме смаза. Сигурно си бил превъзходен футболист, също като господин Бростър.
Не й отговорих веднага. Не умея да увивам съкровените си чувства и да ги слагам обратно в килера веднага след употреба. Пренастроих се бавно към новата тоналност на разговора.
— Кой е Бростър? — попитах най-сетне.
— Беше учител на… — завъртя ме и посочи — …на това.
Когато влязох в стаята, забелязах, че на един от столовете има картина, но не й обърнах особено внимание. Сега я разгледах по-подробно. Беше доста неумело нарисуван портрет на рядко отблъскващо дете на десет-единайсет години.
— Клетникът! Е, всички трябва да носим кръста си, нали така! Кой е този млад главорез? Дано не ти е приятел.
— Това е Огдън, синът на госпожа Форд. Истинска трагедия…
— Може пък портретът да го загрозява. Наистина ли гледа така, или е просто художествено виждане?
— Не се занасяй. Загубата на това момче разби сърцето на Неста.
Бях шокиран.
— Мъртъв ли е? Ужасно съжалявам. За нищо на света не бих…
— Не, не. Жив и здрав е. Но за нея е мъртъв. Съдът го присъди на бащата.
— Съдът ли?
— Госпожа Форд е бившата съпруга на американския милионер Елмър Форд. Разведоха се преди година.
— Ясно.
Синтия се взираше в портрета.
— Това момче по свой начин е истинска знаменитост — заяви тя. — В Америка му викат „Малкото съкровище“.
— Нима? И защо?
— Това е прякор, даден му от хората, опитвали се да го отвлекат. Правени са много опити да го откраднат.
Млъкна и ме погледна особено.
— Питър, днес и аз направих такъв опит — заяви тя. — Ходих в провинцията, където беше момчето, и го отвлякох.
— Синтия! За бога, какви ги говориш?
— Не разбираш ли? Направих го заради Неста. Сърцето й се късаше, че не може да го види, та затова се промъкнах там, откраднах го и го доведох тук.
Не знам дали изглеждах толкова сащисан, колкото бях.
Надявам се, че не, защото усетих, че умът ми не го побира. Съвършеното спокойствие, с което говореше за това необичайно престъпление, засили объркването ми.
— Шегуваш се!
— Не се шегувам. Откраднах го.
— Но, за бога! А законът? Това е криминално престъпление, не знаеш ли?
— Ами направих го. Хора като Елмър Форд не са годни да се грижат за едно дете. Ти не го познаваш, но той е безскруполен финансист, който мисли единствено за пари. Като си представя как би раснало едно момче в тази задушна атмосфера, и то в най-податливата си възраст. Това би значило смърт за всичко добро у него.
Умът ми продължаваше немощно да се бори с юридическия аспект на въпроса.
— Ама, Синтия, отвличането си е отвличане, нали така! Законът не обръща внимание на мотивите. Ако те хванат…