Прекъсна бръщолевенето ми.
— Питър, ти би ли се страхувал да го направиш?
— Ами… — започнах аз. Не бях мислил досега.
— Не вярвам да се уплашиш. Ако те помоля да го направиш заради мен…
— Ама, Синтия, все пак е отвличане! Това е толкова мръсна игра.
— Аз я играх. Презираш ли ме?
Започвах да се потя. Не можах да измисля отговор.
— Питър — подхвана тя, — разбирам скрупулите ти. Знам точно как се чувстваш. Но не разбираш ли, че това е съвсем различно от обикновеното отвличане, което, естествено, е отвратително? Просто момчето трябва да се изведе от средата, която може да го увреди, и да се върне на обожаващата го майка. В това няма нищо лошо. Дори е прекрасно. — Млъкна. — Е, Питър, ще го направиш ли за мен?
— Не разбирам — замънках аз. — Нали си го направила? Нали си го отвлякла сама?
— Проследиха ме и го взеха обратно. И сега искам ти да опиташ. — Приближи се до мен. — Питър, не разбираш ли какво значи за мен съгласието ти? Аз съм обикновен човек и не мога в дъното на сърцето си да не продължавам да те ревнувам от тази Одри Блейк. Не, не казвай нищо. Не можеш да ме излекуваш с думи, но ако го направиш за мен, ще ме успокоиш. Ще знам.
Беше застанала плътно до мен, държеше ме за ръката и се взираше в лицето ми. Чувството за нереалност, което ме преследваше от онзи момент на бала, ме заля с подновена сила. Животът бе спрял да бъде сивкава подредена история, в която един ден спокойно следваше друг и нищо не се случваше. Умереният му поток беше навлязъл в бързеи и сега един от тях ме поде.
— Ще го направиш ли, Питър? Кажи, че ще го направиш.
Глас, който би трябвало да е моят, отговори:
— Да.
— Милото ми момче!
Бутна ме в едно кресло, седна на ръчката, сложи ръка върху моята и внезапно стана невероятно делова.
— Слушай — започна тя. — Ще ти кажа какво сме замислили.
Когато заговори, внезапно ми хрумна, че от самото начало е била напълно убедена, че съществената част на плановете й, а именно моето съгласие, е в кърпа вързано. Жените имат невероятна интуиция.
3
Когато се връщам в миналото, мисля, че мога точно да определя момента, когато това лудешко начинание, в което се впусках, спря да бъде кошмарен сън, от който замаяно се надявах да се събудя всеки момент, и се превърна в непосредствена реалност. Този момент настъпи, когато се срещах с господин Арнолд Абни в клуба му.
Дотогава всичко беше само фантазия. От Синтия разбрах, че момчето Огдън скоро ще бъде изпратено в прогимназия и че аз трябва да се внедря в училището и да издебна момента да го отвлека, но все ми се струваше, че пречките пред този сравнително разбираем план са непреодолими. На първо място, как щяхме да разберем коя от милионите английски прогимназии щяха да изберат за него господин Форд или господин Меник? Второ, поводът, който щеше да ме отведе триумфално в това училище, когато, или ако, го откриехме, ми се струваше крайно нескопосан. Синтия ми каза, че трябва да се направя на млад заможен мъж, който желае да изучи бизнеса с оглед отварянето на собствено училище. Възражението тук беше, че всъщност не желаех нищо подобно. Нямах вид на човек с подобни амбиции. Не говорех, както би говорил такъв човек.
Обясних го на Синтия.
— Ще ме разкрият за един ден — уверих я аз. — Човек, който е решил да отваря училище, трябва да е доста образован. Аз не знам нищо.
— Нали имаш диплома?
— Диплома. Така или иначе, съм забравил всичко, което съм знаел.
— Това е без значение. Нали имаш парите. Всеки с пари може да отвори училище, дори да е кръгъл невежа. Никой не го намира за странно.
Това ми се стори чудовищно обвинение към образователната ни система, но като се замислих, стигнах до извода, че е вярно. Собственикът на една прогимназия, стига да е достатъчно богат, няма защо да умее да преподава, също както импресариото няма защо да пише пиеси.
— Добре, да оставим това за момент — казах аз. — Истинската трудност е другаде. Как ще откриеш училището, което е избрал господин Форд?
— Вече го открих, или по-точно Неста го откри. Нае частен детектив. Беше съвсем лесно. Огдън отива в училището на господин Абни. Казва се „Санстед Хаус“. Намира се някъде в Хампшир. Съвсем малко училище, но гъмжи от невръстни херцози, графове и други недоразумения. По-малкият брат на лорд Маунтри — Огъстъс Бекфорд, също е там.
Познавах лорд Маунтри и семейството му от дълги години. Смътно си спомнях Огъстъс.
— Маунтри? Познаваш ли го? Бяхме заедно в Оксфорд.
Стори ми се заинтригувана.
— Що за човек е? — попита.