— Много е свестен. Е, не е от гигантите на мисълта. Не съм го виждал от години.
— Приятел е на Неста. Виждала съм го само веднъж. Той ще ти е поръчител.
— Какво ще ми е?
— Ще имаш нужда от поръчител. Поне така мисля. Но и без това, ако споменеш, че познаваш добре лорд Маунтри, ще опростиш преговорите си с господин Абни, защото братът е в училището.
— Маунтри в течение ли е на всичко това? Казала ли си му защо ще ходя в училището на Абни?
— Неста му е казала. Решил е, че е крайно джентълменско от твоя страна. Ще каже на господин Абни всичко, което искаме. Между другото, Питьр, предполагам, че ще трябва да заплатиш някаква сума. Но, естествено, Неста ще поеме всички разходи.
По тази точка удържах единствената си победа за този следобед.
— Не — отсякох. — Много мило от нейна страна, но това ще си остане чисто аматьорско изпълнение. Правя го за теб и ще платя рекета. За бога! Как си представяш, че бих приел пари за подобно нещо!
Погледна ме доста странно.
— Много мило, Питьр — рече след кратка пауза. — А сега да се залавяме за работа.
Заедно измислихме писмото, което след два дена доведе до достолепната ми среща с господин Арнолд Абни, магистър на хуманитарните науки, в неговия клуб.
Господин Абни се оказа длъгнест, любезен добряк с оксфордски маниери, високо чело, дълги бели ръце, гукащи интонации и общ вид на дискретна важност, като на човек в непрекъснат допир с Величията. В поведението му имаше нещо, напомнящо за семеен адвокат, комуто се доверяват херцози, или личен капелан-изповедник в Замъка.
Сам ми връчи ключа към разгадаването на характера му още в първата минута на познанството ни. Бяхме се разположила на маса в пушалнята, когато край нас мина възрастен господин, който пътем му кимна. Събеседникът ми скочи на крака почти конвулсивно, отвърна на поздрава и бавно се отпусна обратно в стола си.
— Херцог Дивайс — полугласно сподели той. — Крайно способен човек. Крайно способен. Племенникът му, лорд Роналд Стоуксхей беше мой ученик. Очарователно момче.
Схванах, че в гърдите на господин Абни до голяма степен цъфти старият феодален дух.
Заловихме се за деловите въпроси.
— Значи искате да станете един от нас, господин Бърнс, и да влезете в образователната професия?
Опитах се да си придам вид сякаш наистина е така. Той повтори вместо мен.
— Е, предвид обстоятелствата, в които, бих казал, че се намирам… ъъъ… аз, няма по-възхитително занимание. Работата е интересна. Да гледаш как се развиват тези млади човешки същества, крие несекващо очарование, да им помагаш да се развиват пред очите ти… във всеки случай бих могъл да заявя, че за мен представлява особен интерес да съм в състояние да формирам подрастващите умове на момчетата, които един ден ще заемат своето място сред наследствените законодатели на страната, тази малка група благородни мъже, които напук на вулгарните нападки на гласовити демагози продължават да изпълняват дълга си и нещо повече, да ръководят съдбините на Англия. Да.
Спря. Казах, че и аз мисля така.
— Вие сте възпитаник на Оксфорд, господин Бърнс, нали така казахте? Писмото ви е у мен. Точно така. Били сте в… а, да. В прекрасен колеж. Деканът ми е приятел от години. Може би познавате един от учениците ми, лорд Роло? Не, той е бил след вас. Възхитително момче. Направо възхитително… И сте взели диплома? Точно така. И сте представлявали университета в мачовете по крикет и ръгби? Отлично. Здрав дух в… ъъъ… здраво, така да се каже, тяло, да!
Сгъна внимателно писмото и го прибра в джоба си.
— Основната цел на идването ви при мен, господин Бърнс, доколкото разбрах, е да изучите… ъъъ… тайните на занаята, нали така? Имате нищожен или никакъв опит в учителстването, доколкото разбирам?
— Абсолютно никакъв.
— Тогава най-добре ще е да работите известно време просто като заместник-директор. Така ще придобиете солидни познания за тънкостите на професията, което ще бъде особено полезно, когато решите да отворите свое училище. Учителството е професия, която можете да изучите щателно само ако я практикувате. Както е казал поетът: „Само онези, които… ъъъ… храбро срещнат опасностите й, разгадават тайната й стара.“ Да, твърдо бих ви препоръчал да започнете от основата на стълбата и поне за известно време да минете през месомелачката.
— Разбира се — съгласих се аз. — Естествено.
Моята сговорчивост го зарадва. Видях, че изпитва облекчение. Май очакваше да хлъцна от яд при перспективата да се заема с истинска работа.
— По една случайност — продължи той — учителят ми по класически дисциплини напусна в края на срока. Тъкмо се канех да се обърна към Агенцията, когато пристигна писмото ви. Бихте ли помислили…