Трябваше да премисля това. Изпитвах благоразположение към господин Арнолд Абни и исках да му причиня колкото може по-малко щети. Щях да му открадна момче, което, макар и да нямаше да стане наследствен законодател след формирането на ума му, несъмнено щеше щедро да допринесе за годишния доход на господин Абни, та не исках да умножавам неприятностите му в качеството си на негоден за нищо учител по класически науки. Но после се сетих, че макар да не бях светило, знаех достатъчно латински и гръцки, за да преподавам основите на тези езици на недораслеци. Съвестта ми бе задоволена.
— Ще бъда очарован — отвърнах аз.
— Отлично. Тогава да смятаме този въпрос за… ъъъ… уреден — рече господин Абни.
Настъпи пауза. Събеседникът ми започна малко неловко да премята един пепелник в ръцете си. Зачудих се какво става, но бързо се сетих. Налагаше се да станем груби. Задаваше се обсъждането на условията.
Докато осъзнавах това, разбрах как мога още малко да облекча смъдящата ме съвест. В края на краищата всичко се свеждаше до сухото. С отвличането на Огдън щях да лиша господин Абни от пари. С плащането на необходимата сума щях да му ги върна.
Заобмислях обстоятелствата. В момента Огдън беше около тринайсетгодишен. Горната граница на прогимназиалната възраст можеше да се определи на четиринайсет години. Тоест Санстед Хаус щеше да го приюти само за една година. За таксите на господин Абни трябваше да гадая. За да съм сигурен, определих доста кръгла сума, която да платя, и я споделих с него.
Очевидно беше задоволителна. Умствената ми аритметика се бе оказала безпогрешна. Господин Абни засия. Когато започнахме чая с кифлите, бяхме направо приятели. За половин час научих повече за учителстването, отколкото изобщо бях предполагал, че съществува.
Сбогувахме се на входната врата на клуба. Усмихваше ми се благо от горната площадка на стълбите.
— Довиждане, господин Бърнс, довиждане — говореше той. — Пак ще се срещнем …ъъъ… на бойното поле.
Когато се върнах в апартамента, звъннах на личния ми прислужник Смит.
— Смит — рекох аз, — искам утре рано сутринта да ми купиш някои книги. Най-добре ги запиши.
Той наплюнчи молива.
— Латинска граматика.
— Да, сър.
— Гръцка граматика.
— Да, сър.
— „Лесни изречения в проза“ от Арнолд.
— Да, сър.
— „Галски войни“ от Цезар.
— От кого, сър?
— От Цезар.
— Благодаря, сър. Нещо друго, сър?
— Не, това е достатъчно.
— Много добре, сър.
Изниза се от стаята.
Слава богу, Смит открай време ме имаше за ексцентрична откачалка и никога не се изненадваше от нещата, които го карах да върши.
Втора глава
Санстед Хаус беше внушителна сграда в Георгиански стил. Квадратът й беше разположен в центъра на около двайсет декара земя. По-късно научих, че през по-голямата част от съществуването си е била собственост на семейство на име Бун и че в ранните си дни имението е било солидно. Но с течение на времето напредъкът бе донесъл промени за семейство Бун. Бяха се появили нови пътища, отрязали големи парцели земя от центъра. Новите възможности за пътуване бяха примамили членовете на семейството към далечни места и най-накрая последният Бун беше стигнал до заключението, че не си струва да поддържаш толкова голяма и скъпа къща.
Превръщането на къщата в училище беше естествен еволюционен процес. Беше прекалено голяма за обикновения купувач и прекалено западнала за богатите. Полковник Бун с удоволствие я продал на господин Абни и училището бе започнало кариерата си.
Имаше си всичко необходимо за едно училище. Къщата беше изолирана. Селото беше на три километра от портите. Беше близо до морето. Имаше игрища за крикет и футбол, а вътре — много стаи с всякакъв размер, удобни за класни стаи и спални.
Когато пристигнах, домакинството се състоеше освен от господин Абни, мен, още един учител на име Глосъп и възпитателката, от двайсет и четири момчета, иконом, готвачка, момче за всичко, две камериерки, миячка на чинии и прислужница, която да отваря вратата. Беше малка колония, изолирана от външния свят.
Ако се изключеха господин Абни и Глосъп — мрачен човек, изтъкан от нерви и маниерничене, единственият човек, с когото обмених няколко думи през първата ми вечер там, беше икономът Уайт. Има хора, които ти допадат от пръв поглед. Уайт беше от тях. Имаше забележително лъскави обноски дори за иконом, но му липсваше онази суровост, която съм забелязвал у колегите му.
Помогна ми да разопаковам кашона си и през това време си поговорихме. Беше със среден ръст, мускулест и як, с някаква подвижност, която ми се стори крайно необичайна за иконом. От някои неща, които каза, разбрах, че доста е пътувал. Като цяло ме заинтригува. Имаше чувство за хумор, а половината час, прекаран в компанията на Глосъп, ме накара да плащам премия за хумор. И Уайт като мен беше нов в училището. Предшественикът му напуснал с кратко предупреждение през ваканцията и той бе получил мястото по същото време, когато аз получих моето. И двама се съгласихме, че училището е добро. Доколкото разбрах, Уайт намираше изолираността за достойнство. Не си падаше по обществото на селяни.