В осем часа на другата сутрин започнах работа.
Първият ми ден завърши с това, че изцяло преобърна представите ми за участта на заместник-директора в частно училище.
Дотогава бях убеден, че заместник-директорът си живее живота. Бях го изучавал въпросния живот само отвън. Мнението ми се основаваше на наблюденията ми като момче в моето частно училище, където учителите бяха достойна за завист раса, която си лягаше, когато поиска, нямаше домашни и уроци и не можеше да бъде налагана с пръчка. Тогава ми се струваше, че тези три факта, но най-вече последният, представляват достатъчно добра основа за изграждане на Идеалния живот.
Не бях прекарал и два дни в Санстед Хаус, когато започнах да изпитвам първите съмнения по въпроса. Това, което едно момче, гледащо заместник-директора си да се мотае наоколо във видимо прекрасно безделие, не разбира, е, че клетникът всъщност търчи да върши непосилно тежка работа. Той поема „дежурства“. А „дежурството“ е нещо незабравимо, особено за човек, който е живял лек и безгрижен живот като мен, защитен от дребните ежедневни неприятности с помощта на значителен доход.
Санстед Хаус ме обучаваше. Стряскаше ме. Показваше ми стотиците начини, по които си бях позволил да стана кекав и негоден за нищо, без да го съзнавам. Може да има и други професии, които изискват по-свирепо изразходване на енергия, но за човек с личен доход, носил се по живота със собствена скорост, малко учителстване е достатъчно да му подейства като чудотворен тоник.
Нуждаех се от този тоник и го получавах в щедри дози.
Сякаш господин Абни интуитивно бе отгатнал колко прекрасна е дисциплината за душата ми, защото този прелюбезен мъж ми позволи не само да върша собствената си работа, но и преобладаващата част от неговата. От тогава съм разговарял с много заместник-директори и според тях директорите на частни училища са два вида — работяги и бягащи в Лондон. Господин Абни принадлежеше към втория вид. Всъщност бих се учудил, ако в цяла Южна Англия можеше да се открие по-завършен екземпляр. Лондон го привличаше неустоимо като магнит.
След закуска ме дръпваше настрана, формулата винаги беше една и съща.
— Ъъъ… господин Бърнс.
Аз (видимо предусещащ катастрофата или по думите на поета „като диво същество, попаднало в капан, съзиращо ловеца да идва към гората“):
— Да? Ъъъ, да?
— Опасявам се, че ми се налага днес да прескоча до Лондон. Получих крайно важно писмо от… — Тук той назоваваше името на някой родител или бъдещ родител. (Под „бъдещ“ имам предвид, човек, който обмисля дали да не изпрати сина си в Санстед Хаус. Може да имате двайсет деца, но не ги ли изпратите в училището му, директорът не ви бръсне за родител.)
А после:
— Той желае… ъъъ… да се срещне с мен. — Или, в случай на титулован родител: — Той желае… ъъъ… да обсъди някои проблеми с мен.
Разликата е тънка, но той неизменно я правеше.
След малко таксито отпрашваше по дългата алея, а работата ми започваше и заедно с нея цялата самодисциплина, за която споменах.
„Поемането на дежурства“ носи определени изпитания за човека. Той трябва да отговаря на въпроси, да разтървава побойници, да пречи на големите момчета да тормозят малките, да пречи на малките да тормозят още по-малките, да слага край на замерянето с камъни, търкалянето из мократа трева, преченето на готвачката, дразненето на кучето, вдигането на прекалено голям шум и най вече да обезсърчава всякакви форми на харакири като: катерене по дървета, скокове във вода, надвесване от прозорци, пързаляне надолу по парапети, гълтане на моливи и пиене на мастило (защото някой от класа ми твърдял убедено, че не мога).
В определени периоди от деня се правят други изпълнения. Рязането на месо, помагането за пудинга, играта на футбол, четенето на молитви, преподаването, подкарването на стадото за хранене и обиколките на спалните за проверка дали лампите са угасени са една неизброимо несъществена част от тях.
Исках да услужа на Синтия според възможностите си, но през първите няколко дни имаше моменти, когато се чудех как, за бога, бих намерил необходимото време да съчетая отвличането на дете с купищата си други задължения. Струваше ми се, че от всички трудни професии тази на отвличащия деца най-подчертано налага известни интервали на спокойно обмисляне, в които да узряват схемите и интригите.