Госпожа Форд стрелна с очи часовника.
— Нямам нетърпение — заяви тя.
— Ами тогава защо не убием с един куршум два заека? Да съчетаем пътешествието с портрета. Можете да доведете момченцето си, пътуването ще му е страшно забавно, а аз да поканя Станбороу, а?
Това предложение не беше плод на внезапен прилив на добросърдечие у негово благородие. Беше си блъскал дълго време главата и бе стигнал до извода, че въпреки своите недостатъци, този план е най-добрият. Осъзнаваше факта, че присъствието на невръстно момче на борда не е абсолютно належащо за успеха на едно пътешествие с яхта, а след като видя портрета на Огдън, проумя още по-безкомпромисно, че схемата бъка от недостатъци. Но отчаяно му се искаше Станбороу да се включи в групата. Какъвто и да беше Огдън, нямаше съмнение, че Били Станбороу — човек с неизчерпаемо чувство за хумор, е идеалният спътник за дълго пътуване. С него на борда всичко щеше да е различно. Лошото беше, че Станбороу категорично отказа да ползва неопределено дълга ваканция под предлог, че не може да си я позволи. При което негово благородие, рядко осеняван от мъдри идеи, изненада самия себе си с плана, току-що изложен пред госпожа Форд.
Когато свърши изложението, я загледа очаквателно и с изненада установи, че по лицето й минава бърза сянка на потрес. Веднага си припомни последните си думи. Не, в тях нямаше нищо, което да я разстрои. Озадачи се.
Тя гледаше покрай него, към портрета. В очите й се четеше болка.
— Опасявам се, че не разбирате положението на нещата — каза тя. Гласът й беше дрезгав и напрегнат.
–Ъ?
— Разбирате ли… аз нямам… — млъкна. — Моето малко момченце не е… Огдън не живее с мен в момента.
— На училище ли е?
— Не, не е на училище. Позволете ми да ви изясня всичко. Ние с господин Форд не се разбирахме добре и преди година се разведохме във Вашингтон поради несходство на характерите и… и…
Гласът й секна. Негово благородие — млад човек, треперещ от ужас пред излиянията на дълбоки чувства, независимо дали са изразени от жена или мъж — безмълвно се сгърчи. Това им беше най-лошото на тия американци! Вечно се развеждаха и предизвикваха неприятности. Но как би могъл да знае? Защо онзи, който ги запозна — не можа да се сети кой, по дяволите, беше, — не му беше казал? Беше сметнал, че е най-обикновена американка, тръгнала да обикаля Европа с любящ, пръскащ долари съпруг някъде зад хоризонта.
— Ъъъ… — изпъшка той. Не можа да каже нищо друго.
— И… и съдът — произнесе през зъби госпожа Форд — му присъди родителските права над Огдън.
Лорд Маунтри, порозовял от смущение, загъргори съчувствено.
— Оттогава не съм виждала Огдън. Затова се заинтересувах, когато споменахте приятеля си господин Станбороу. Хрумна ми, че господин Форд едва ли би възразил да притежавам портрет на сина ми, нарисуван с мои средства. Нито пък допускам, че ще се възпротиви, когато… ако повдигна въпроса пред него. Но нали разбирате, преждевременно е в момента да организирам рисуването на портрета да стане по време на пътешествие с яхта.
— Опасявам се, че това съсипва целия план — траурно обяви лорд Маунтри.
— Не съвсем.
— Ъ?
— Още не искам да кроя планове, но… възможно е Огдън все пак да дойде с мен. Нещо може да се… уреди.
— Смятате, че в края на краищата ще можете да го доведете на яхтата?
— Надявам се.
Лорд Маунтри, колко и да искаше да издава съчувствени гъргорения, беше прекалено прям и честен младеж, за да преглътне очевидното разминаване с голите факти.
— Не виждам как ще заобиколите едно съдебно решение. Предполагам, че е валидно и в Англия.
— Надявам се нещо да се… уреди.
— О, аз също, аз също. Естествено. — Изпълнил дълга си да обърне внимание върху голите факти, негово благородие беше готов отново да загъргори. — Между другото, къде е Огдън?
— В провинцията, в къщата на господин Форд. Но…
Прекъсна я телефонен звън. Тя се изстреля от стола и прелетя през стаята към слушалката с един скок, както се стори на смаяния лорд Маунтри. Докато вдигаше слушалката към ухото си, вълна от радост заля лицето й. Нададе кратък писък на трепетна възхита.
— Веднага ги изпратете горе — извика тя и се обърна преродена към лорд Маунтри.
— Лорд Маунтри — заговори бързо тя, — моля ви, не ме смятайте за непоносимо груба, ако ви помоля да си тръгнете. Едни… едни хора идват да ме видят. Трябва да…
Негово благородие бързо се изправи.
— Разбира се. Разбира се. Естествено. Къде си оставих… а, ето я.
Грабна си шапката и за да си спести труда, със същото ловко движение събори на пода бастунчето си. Госпожа Форд наблюдаваше навежданията и посяганията му с нарастващо нетърпение, докато той най-сетне се изправи, по-изчервен, но с пълни ръце — бастун, ръкавици и шапка, всички налице.