Училищата са различни. Санстед Хаус принадлежеше към по-трудните. Вечните отсъствия на господин Абни допълнително утежняваха товара на заместниците му, а коленопреклонното му благоговеене пред аристокрацията — дваж повече. Стремежът му да превърне Санстед Хаус в място, където деликатните издънки на управляващите класи да чувстват колкото може по-малко временното отсъствие на титулованите мамчета, го подтикваше към благосклонна търпимост, която би разглезила и ангели.
Успехът или провалът на един заместник-директор според мен е въпрос на късмет. Колегата ми Глосъп притежаваше повечето качества, необходими за успеха, но нямаше късмет. Би могъл да поддържа някакъв ред, ако получаваше нужната подкрепа от господин Абни. Но в случая класната му стая приличаше на кучкарник, а когато дежуреше, се възцаряваше перфектен хаос.
От друга страна, аз имах късмет. По някаква незнайна причина момчетата ме приеха. Съвсем в зората на престоя се насладих на най-сладкия триумф в живота на всеки заместник-директор — гледката как едно момче перва по главата друго, защото продължава да вдига шум, след като съм му казал да млъкне веднага. Съмнявам се дали човек би изпитал по-силно тръпката, която се поражда при мисълта, че народонаселението му е приятел. Политическите оратори вероятно изпитват нещо подобно, когато публиката им ги обсипва с овации, но едва ли е толкова ярко и недвусмислено. Човек е безпомощен с момчетата, освен ако те сами не решат да го харесат.
Беше изминала седмица от началото на срока, преди да се запозная с Малкото съкровище.
От самото начало си отварях очите за него и когато открих, че не е в училището, сериозно се притесних. Дали Синтия не ме беше пратила тук да работя като египетски роб за тоя, дето клати клоните на дърветата?
И тогава една сутрин господин Абни ме дръпна настрана след закуска.
— Ъъъ… господин Бърнс.
Така чух за първи път думите, които скоро щяха да ми станат толкова познати.
— Опасявам се, че днес трябва да прескоча до Лондон. Имам важна среща с бащата на момче, което ще постъпи в училището. Той желае… ъъъ… да се срещне с мен.
Това най-сетне трябваше да е Малкото съкровище.
Оказах се прав. По време на интервала преди началото на часовете при мен дойде Огьстъс Бекфорд. Братът на лорд Маунтри беше дебело момче с лунички. Претендираше за всенародната любов с две неща. Можеше да задържа дъха си по-дълго от всяко друго момче в училището и винаги пръв научаваше клюките.
— Довечера ще дойде ново момче, сър — уведоми ме той, — някакво американче. Чух ги тази сутрин да разговарят с възпитателката. Казва се Форд. Май баща му е червив с пари. Бихте ли искали да сте богат, сър? Аз — да. Ако бях богат, щях да си купувам каквото ми скимне. Мисля, че като порасна, ще бъда богат. Чух баща ми да говори с адвокат по въпроса. Скоро ще имаме нова прислужничка за гостната, сър. Чух готвачката да казва на Емили. Проклет да съм, ако искам да стана прислужничка, а вие, сър? Много повече бих предпочел да съм готвачка. — Обмисли за кратък миг тази дилема. Когато заговори отново, беше да се спре на още по-дълбок проблем. — Ако искате да превърнете половин пени в две пенита, за да си купите гущер, как бихте постъпили, сър?
Дадох му ги.
Огдън Форд, златната мина на отвличащата индустрия, влезе в Санстед Хаус в девет и петнайсет същата вечер. Беше предшестван от Загрижена физиономия в лицето на господин Абни, шофьора на таксито с огромен кашон и момчето за всичко с два куфара. Дадох предимство на Загрижената физиономия, защото беше най-любопитното явление. Ако кажа, че господин Абни я носеше, значи да създам грешно впечатление. Беше направо скрит зад нея, както армията на Макбет се е криела зад откършените дървета на Дънсинан.
Едва успях да зърна Огдън, преди господин Абни да го въведе в кабинета си. Изглеждаше нахакано момче, много приличащо, но още по-грозно, колкото и невъзможно да звучи, отколкото беше на портрета, който видях в хотел „Гуелф“.
След секунда вратата се отвори и работодателят ми излезе. Изглежда изпита облекчение, като ме видя.
— Ъъъ, господин Бърнс, тъкмо вие ми трябвате. Можете ли да ми отделите минутка? Да идем в трапезарията.
— Господин Бърнс, това момче се казва Форд — започна той, като затвори вратата. — Доста… ъъъ… забележително момче. Американец е — син на господин Елмър Форд. Тъй като до голяма степен минава под ваше попечителство, бих желал да ви подготвя за… ъъъ… странностите му.