— Странен ли е?
Лек спазъм разкриви лицето на господин Абни. Притисна към челото си копринена кърпичка, преди да отговори.
— В много отношения в сравнение със стандартите на момчетата, които са минали през ръцете ми — момчета, разбира се, за които съм длъжен да добавя в името на почтеността, че са се радвали на предимствата на изключително разточителен живот у дома, той, може да се каже е… ъъъ… малко особен. Макар да не се съмнявам, че в дъното на… в дъното на… той е очарователно момче, много очарователно, но в момента е… как да кажа… странно. Склонен съм да си представя, че от най-ранна възраст е бил системно глезен. Подозирам, че в живота му не съществува и капчица дисциплина. В резултат поведението му е станало необичайно немомчешко. Наблюдава се пълното отсъствие на онази почтителност, онази детска способност за изненади, която лично аз намирам твърде очарователна у нашите английски подрастващи. Малкият Форд изглежда напълно блазиран. Има вкусове и идеи, които са преждевременно зрели и… необичайни за момче на неговата възраст… Понякога се изразява крайно любопитно… Струва ми се, че притежава малко или никакво уважение към… ъъъ… утвърдените авторитети.
Млъкна, за да прекара още веднъж кърпичката по челото си.
— Бащата на момчето, господин Форд, който ме впечатли като много способен човек, типичен американски търговски магнат, беше рядко откровен с мен за онази част от семейния си живот, която засяга сина му. Не мога да си припомня точните му думи, но същността на казаното е, че досега госпожа Форд единствена се е грижила за възпитанието на момчето и… господин Форд беше необичайно откровен… и е била прекалено отстъпчива, с две думи — разглезила го е. Всъщност… надявам се, че ще уважите доверието ми, това е била истинската причина за развода, който, за нещастие, е последвал. Господин Форд гледа на нашето училище като на нещо като… как да кажа… противоотрова. Държи да не липсва дисциплина в никой аспект. Тъй че очаквам от вас, господин Бърнс, да изкорените недвусмислено, но, разбира се, и учтиво, навици като… ъъъ… тютюнопушенето. Докато пътувахме насам, пушеше като фабричен комин. Беше ми невъзможно да го накарам да спре без прилагане на физическа сила. Но, естествено, сега, когато вече е в училището и е субект на училищната дисциплина…
— Именно — обадих се аз.
— Това исках да ви кажа. Може би ще бъде най-добре да се видите още сега, господин Бърнс. Ще го намерите в кабинета.
Изниза се, а аз отидох в кабинета да се представя.
Когато отворих вратата, ме блъсна облак тютюнев дим, изригващ над облегалката на креслото. Като влязох, видях чифт ботуши, опрени на решетката пред камината. Минах вдясно и се изправих лице в лице с останалата част на Малкото съкровище в пълния й блясък.
Беше се изтегнал в цял ръст в креслото, очите му се взираха замечтано и невиждащр в тавана. Когато се приближих до него, той взе цигара между пръстите си, погледна ме, отмести поглед и издуха нов облак дим. Не го бях впечатлил.
Може би ядосан от равнодушието му, погледнах на него с предубедени очи. Портретът го ласкаеше. Имаше тлъсто тяло и обло, несъразмерно лице. Очите му бяха безизразни, а устата — недоволно извита. Имаше вид на човек, преситен от живота.
Склонен съм да си представя, че както би се изразил господин Абни, начинът, по който се обърнах към него, е бил доста по-рязък и остър от онзи на самия господин Абни. Ядоса ме наглото му поведение.
— Хвърли цигарата — рекох аз.
За мое изумление той чинно я угаси. Започнах да се чудя дали не бях прекалено груб. Будеше у мен странното усещане, че е мой връстник, когато той извади сребърна табакера и я отвори. Видях, че цигарата в камината е изпушен фас.
Дръпнах табакерата от ръката му и я хвърлих на масата. Той сякаш за първи път забеляза съществуването ми.
— Дяволски нагъл си — отбеляза без никакво чувство.
Не мога да отрека, че демонстрираше разнообразните си таланти в бърза последователност. Това, реших аз, трябва да бе нареченото от господин Абни „изразява се много любопитно.“
— И не ругай — добавих аз.
Гледахме се напрегнато в очите няколко секунди.
— Ти пък кой си? — запита той. Представих се.
— Защо си тикаш носа, където не ти е работа?
— Точно това е работата, за която ми плащат. Това е основното задължение на един заместник-директор.
— А, значи си заместник-директорът, а?
— Един от тях. И между другото една дребна техническа подробност — длъжен си да се обръщаш към мен със „сър“ и да ми говориш на вие по време на напоителните ни спорове.