— Как да се обръщам към теб? Я чупката!
— Моля?
— Измитай се. Разкарай се.
Схванах, че това е начинът да ми съобщи, че е обмислил предложението ми, но съжалява, че не може да го приеме.
— Не се ли обръщаше към учителите си със „сър“, когато беше у дома?
— Кой, аз? Я не ме разсмивай. Устните ми са напукани.
— Явно не храниш нужното уважение към онези, с чийто авторитет трябва да се съобразяваш.
— Ако имаш предвид учителите ми, нулев.
— Използва множествено число. Имал ли си други учители преди господин Бростър?
Засмя се.
— Дали съм имал? Само десетина хиляди.
— Клетите дяволи! — въздъхнах аз.
— Кой ругае сега?
Хвана ме натясно. Поправих се.
— Клетите нещастници! Какво стана с тях? Самоубиха ли се?
— А, напуснаха. И не ги упреквам. Аз съм костелив орех и най-добре е да не го забравяш.
Посегна към табакерата. Прибрах я в джоба си.
— Писна ми от теб — заяви той.
— Чувството е взаимно.
— Да не си въобразяваш, че можеш да се мотаеш около мен и да ми забраняваш да правя каквото си искам?
— Съвсем точно описа задълженията ми.
— Друг път. Знам всичко за тая дупка. Оня въздух под налягане ми обясни във влака.
Разбрах, че алюзията се отнася до господин Абни, и реших, че е доста сполучлива.
— Той е шефът и никой друг освен него не може да бие учениците. Ако опиташ, ще изгубиш работата си. А той няма да посегне, защото татко му плаща двойна такса и му треперят мартинките да не ме изгуби, ако възникне проблем.
— Май си схванал положението.
— Ха на бас.
Погледнах го разплут в креслото.
— Ти си смешно дете — рекох аз.
Вцепени се от гняв. Малките му очички засвяткаха.
— Слушай, май ти се иска да се скьсиш с едни глава. Прекалено зелен си. И изобщо калено зелен си. И изобщо какво си въобразяваш че си?
— Твой ангел-пазител — отвърнах аз. — Азсъм човекът, който ще те поеме и и ще те превърне в малък слънчев лъч за дома ти. Познавам изродчета като теб до кътните им зъбки. Бил съм в Америка и съм я проучвал на туземния й асфалт. Вие, затлъстелите милионерски хлапета, сте като от калъп вадени. Ако тате не ви замъкне в кабинета си и не ви иска, преди да обуете дългите панталони, направо се скапвате. Свикнали сте да си въобразявате, че сте единствени на света и продължавате да го мислите, докато не дойде денят, когато идва някой, натрива ви носа и тогава яко ви се разказва играта.
Искаше да ми отговори, но това беше любимата ми тема, изучавана и обмисляна от вечерта, когато получих едно писмо в клуба си.
— Познавах един човек — казах аз, — който започна досущ като теб. Винаги разполагаше с всички необходими средства, никога не работеше, порасна, мислейки се за млад принц. И какво стана? — Прозя се.
— Май те отегчавам — отбелязах аз.
— Продължавай. Забавлявай се — отвърна Малкото съкровище.
— Е, историята е дълга, затова ще ти я спестя. Но поуката е, че момче, което ще разполага с пари, трябва да бъде възпитавано сурово и да му се налива ум в главата, докато е още на подходяща възраст.
Протегна се.
— Много дърдориш. Какво смяташ да предприемеш?
Изгледах го замислено.
— Ами всяко нещо трябва да си има начало — отговорих аз. — Това, от което най-крещящо се нуждаеш, е спортуването. Всеки ден ще те водя да тичаш. След една седмица няма да се познаеш.
— Сър, ако си въобразявате, че ще ме накарате да тичам…
— Като стисна малката ти ръчица и започна да тичам, скоро ще откриеш, че и ти търчиш. А след години, когато спечелиш олимпийския маратон, ще дойдеш да ми благодариш със сълзи на очи и ще ми кажеш…
— Я стига!
— Не бих се учудил. — Погледнах си часовника. — Междувременно най-добре е да си лягаш. Времето ти за лягане е минало.
Зяпна ме с опулено изумление.
— Да лягам!
— Да лягаш.
Изглеждаше повече развеселен, отколкото разтревожен.
— Слушай, в колко часа смяташ, че си лягам?
— Знам в колко часа ще си лягаш тук. В девет.
Сякаш в подкрепа на думите ми вратата се отвори и влезе възпитателката госпожа Атуел.
— Господин Бърнс, мисля, че е време за лягане.
— Точно това му казвах, госпожо Атуел.
— Вие сте луди — установи Малкото съкровище. — Ще си легна друг път!
Госпожа Атуел ме изгледа с отчаяние.
— Никога не съм виждала подобно момче!
Целият механизъм на работата в училището се поставяше на карта от това хлапе. Една отстъпка сега, и Авторитетът му щеше да пострада безвъзвратно. Реших, че положението налага светкавични мерки.
Наведох се, грабнах Малкото съкровище, измъкнах го от креслото като стрида и се запътих към вратата. В коридора той врещеше непрекъснато. Ритна ме в стомаха, а после по коляното. Продължаваше да врещи. Врещя по целия път нагоре по стълбите. Врещеше и като стигнахме до стаята му.