Правилата на билярда в „Перата“ бяха управлявани от местен етикет. Когато направиш сто точки, каниш партньора си в бара и го черпиш. Той вдига чашата, казва: „За вас, сър“ и я обръща на екс. След това можете да изиграете още една игра или да си тръгнете, както предпочитате.
Когато влязохме в бара, там се мъдреше само един посетител и един поглед ми беше достатъчен да се убедя, че не е кристално трезвен. Беше се изтегнал на един стол с крака върху страничната маса и бавно, с меланхоличен глас ръмжеше следните думи:
Не ми пука… дали носи… корона,
Не ще му дам… да рита… кучето мое
Беше як, гладко обръснат мъж с нееднократно чупен нос, над който беше кривната мека филцова шапка. Кльощавите му крайници бяха облечени в нещо, което бих нарекъл поръчан по пощата костюм. Можех да го определя по вида, ако вече не бях го сторил по гласа, като нюйоркчанин от Ийст Сайд. А какво диреше нюйоркчанин от Ийст Сайд в Санстед надхвърляше възможностите ми за обяснение.
Тъкмо се бяхме настанили, когато той стана и се заклатушка навън. Видях го да минава покрай витрината и уверенията му, че никоя коронована особа няма да малтретира кучето му, продължиха да долитат немощно, докато се отдалечаваше по улицата.
— Американец! — изпухтя със силно неодобрение госпожица Бенджафийлд, величествената барманка. — Вземи единия, удари другия.
Никога не противореча на госпожица Бенджафийлд — човек със същия успех би могъл да противоречи на Статуята на Свободата, затова изсумтях съчувствено.
— И защо се мотае из нашия край, питам аз?
Осъзнах, че и аз питам същото. Само след трийсет часа щях да разбера.
Тук му е мястото да се упрекна в безкрайна тъпота, която би възмутила и доктор Уотсън, защото, макар доста да мислих по въпроса, докато се връщах в училището, не намерих очевидния отговор. Прекаленото преподаване и вземане на дежурства бяха задръстили ума ми и присъствието на Малкото съкровище в Санстед Хаус изобщо не ми мина през главата като причина за пъпленето на непознати американци из околността.
И сега стигаме до забележителната активност на иконома Уайт.
Случи се същата вечер.
Когато тръгнах да се връщам към къщата, не беше късно, но краткият януарски ден беше привършил и когато се добрах до голямата порта и тръгнах нагоре по алеята, съвсем се бе смрачило. Алеята в Санстед Хаус беше красива, виеща се и посипана с чакъл, дълга около двеста метра, обградена от двете страни от ели и рододендрони. Вървях бързо, защото бях започнал да се смръзвам. Тъкмо зърнах сред дьрветата осветените прозорци на къщата, когато чух звук от бягащи крака.
Спрях. Звукът се усили. Стори ми се, че тичат двама души, единият се движеше с къси бързи крачки, а другият, първият — с по-дълги.
Дръпнах се инстинктивно. След секунда, вдигайки съществен шум по чакъла, първият от двойката профуча покрай мен, а докато го правеше, долетя остро изпукване и нещо избръмча в мрака като гигантски комар.
Ефектът от звука върху бягащия беше незабавен. Спря да бяга и се гмурна в храсталака. Стъпките му глухо затрополиха по тревата.
Всичко продължи няколко секунди и аз продължавах да стоя там, когато видях да се приближава вторият мъж. Очевидно беше се отказал от преследването, защото вървеше доста бавно. Спря на няколко метра от мен и го чух тихо да ругае под носа си.
— Кой е? — извиках рязко аз. Изпукването на пищова беше разлюляло нервите ми. Бях свикнал на кротък живот, в който гореспоменатите изстрели не се включваха в дневния ред, и негодувах от нежеланото си запознанство с тях. Чувствах се нервен и ядосан.
Достави ми злорадо удоволствие, когато видях, че стреснах непознатия раздавач на шокове не по-малко, отколкото той беше стреснал мен. Мятането му към мен беше по-скоро скок и веднага се сетих, че май ще е най-добре да се идентифицирам като неучастващ в сражението. Очевидно без да искам, се бях озовал в центъра на някаква лична свада, единият участник в която, застанал на няколко метра от мен, държеше зареден револвер и явно беше импулсивен мъж от онези, които първо стрелят, а после задават въпроси.
— Аз съм господин Бърнс — обявих забързано. — Един от заместник-директорите. А вие кой сте?
— Господин Бърнс?
Този плътен глас положително ми беше познат.
— Уайт? — запитах аз.
— Да, сър.
— Какво, за бога, си въобразявате, че правите? Полудели ли сте? Кой беше онзи човек?
— Бих искал да ви отговоря, сър. Крайно съмнителен тип. Открих го да се спотайва зад къщата по крайно подозрителен начин. Плю си на петите, а аз го последвах.
— Но… — свадливо заговорих аз, защото уравновесената ми природа бе шокирана — …не можете да стреляте току-така по хора само защото сте ги забелязали зад къщата. Може да е бил търговски пътник.