— Мисля, че не беше, сър.
— Е, аз също, ако трябва да съм честен. Не се държеше като такъв. Но все пак…
— Разбирам мисълта ви, сър. Но аз само исках да го сплаша.
— Е, успяхте. Прелетя през тези храсти като снаряд.
Чух го да се киска.
— Допускам, че може да съм ви поуплашил, сър.
— Трябва да се обадим в полицията. Можете ли да го опишете?
— Едва ли, сър. Беше твърде тъмно. И, ако смея да предложа, по-добре ще е да не информираме полицията. Имам крайно лошо мнение за тия селски стражари.
— Но не можем да допуснем разни хора да се спотайват…
— Ако разрешите, сър. Аз казвам… нека си се спотайват. Това е единственият начин да ги хванем.
— Ако смятате, че подобно нещо ще се повтори, трябва да уведомя господин Абни.
— Извинете, сър, мисля, че ще е по-добре да не го правите. Той ми прави впечатление на крайно притеснителен господин и само ще го разтревожим.
В този миг внезапно ми просветна, че заради интереса ми към тайнствения беглец бях пропуснал най-забележителния момент в цялата случка. Откъде-накъде Уайт разполагаше с револвер? Срещал съм много икономи, които се държат по неочакван начин в свободното си време. Един свиреше на цигулка, друг проповядваше социализъм в Хайд Парк.
Но досега не бях попадал на иконом, размахващ пищов.
— Какво правите с този револвер? — запитах аз. Поколеба се.
— Смея ли да ви помоля да го запазите за себе си, сър, ако ви доверя нещо? — продума най-сетне.
— Как така?
— Аз съм детектив.
–Какво!
— Работя за агенцията на Пинкъртън, господин Бърнс.
Почувствах се като човек, видял надпис „опасност“ върху тънък лед. Ако не беше тази информация, кой знае какъв прибързан ход бих предприел, приемайки, че Малкото съкровище е неохранявано. Не можех да не започна да мисля, че ако нещата бяха сложни и преди, сега се усложняваха още повече в светлината на това разкритие. Отмъкването на Огдън и без това не ми беше изглеждало като лека задача още откакто пристигна в училището, а сега ставаше по-трудна от всякога.
Имах здравия разум да прикрия стреса си. Заимитирах със сетни сили невинен заместник-директор, смаян от новината, че икономът е преоблечен детектив. Изглежда се справих задоволително, защото той започна да обяснява.
— Нает съм от господин Елмър Форд да охранявам сина му. Господин Бърнс, няколко банди са по петите на това момче. Естествено, за значителни суми. Господин Форд би платил много пари за единствения си син, ако го отвлекат. Тъй че е логично да вземе предохранителни мерки.
— Господин Абни знае ли кой сте?
— Не, сър. Господин Абни ме мисли за обикновен иконом. Вие сте единственият, който знае, и ви казах само защото случайно ме хванахте в доста нестандартно за иконом положение. Нали ще запазите тайната ми, сър? Няма полза да се разчува. Тези неща трябва да се правят тихомълком. Ще бъде лошо и за училището, ако присъствието ми тук се обяви. На другите родители няма да им хареса. Нали разбирате, ще решат, че и техните синове са в опасност. Ще се разтревожат. Тъй че, господин Бърнс, ако забравите това, което току-що ви споделих…
Уверих го, че ще забравя. Но бях далеч от истината. Ако имаше нещо, което възнамерявах да помня ден и нощ, това бе фактът, че не само моят внимателен поглед е прикован в Малкото съкровище.
Третата и последна случка от тази верига, Епизодът с Любезния посетител, беше на следващия ден и може да се опише по-накратко. Всичко, което стана, бе, че добре облечен мъж, който даде името си като Артър Гордън от Филаделфия, неочаквано се отби да разгледа училището. Извини се, че не се е обадил предварително да си уреди среща, но напускал Англия почти незабавно. Търсел училище за племенника си и срещнал случайно в Лондон деловия си познат господин Елмър Форд, който му препоръчал господин Абни. Държа се крайно приятно. Беше весел и приветлив мъж, който се шегуваше с господин Абни, намигаше на момчетата, сръга в ребрата Малкото съкровище за негов ужас и направи бърза обиколка на къщата, в хода на която разгледа спалнята на Огдън — за да можел, както обясни на господин Абни, да докладва съвестно на приятеля си Форд, че неговият син и наследник не е прекалено глезен, и си тръгна с водопад от доброжелателство, като остави всички възхитени от чаровната му личност. Последните му думи бяха, че всичко е крайно задоволително и че е научил каквото му било необходимо да знае. Което, както се оказа същата нощ, беше самата истина.
Четвърта глава
1
Оказах се в центъра на изненадващите събития, които се случиха онази нощ, благодарение на колегата ми Глосъп.