Той така ме отегчи, че фактически ме прогони от къщата, затова някъде към девет и половина — по времето, когато започна всичко — патрулирах по чакъла пред верандата.
Имаше обичай персоналът на Санстед Хаус след вечеря да се събира на кафе в кабинета на господин Абни. Стаята го наричаше кабинет, но всъщност беше нещо като директорска приемна. Господин Абни си имаше по-малко светилище, запазено единствено за него.
Онази вечер той се оттегли рано и ме остави насаме с Глосъп.
Един от недостатъците на атмосферата на необитаем остров, която цари в частните училища, е фактът, че всеки непрекъснато се среща с всеки. Направо е невъзможно да избегнеш някого за дълго. Избягвах Глосъп, колкото можех, защото знаех, че иска да ме приклещи за напоителен разговор на тема застраховките „Живот“.
Застрахователните агенти любители са странен народ.
Светът е пълен с тях. Срещал съм ги по къщи в провинцията и крайморски хотели, на кораби, навсякъде и винаги съм се изумявал от това как вдъхновено се впускат в преследване. Не знам колко добавят към годишния си доход, но едва ли е много, а усилията, които полагат, са колосални. Никой не ги обича и те няма как да не го забелязват, и въпреки това не мирясват. Глосъп например се опитваше да ме натика в някой ъгъл всеки път, когато имаше пет минути пролука в ежедневната си работа.
Сега му бях паднал и не възнамеряваше да губи време. Едва господин Абни излезе от стаята, и той започна да вади от всеки джоб листовки и брошури.
Гледах го кисело, докато дърдореше за „спадащ процент на застраховката“, „възвръщаеми стойности“ и „натрупване на лихви по полицата на тонтината“, и се мъчех да не го слушам, а да анализирам неприязънта си към него. Стигнах до извода, че отчасти се дължи на позата му, че правел всичко от чист алтруизъм, само и единствено за мое добро, и отчасти, защото ме принуждаваше да погледна в очите факта, че няма да сме вечно млади. По някакъв абстрактен начин вече бях осъзнал, че рано или късно ще спра да бъда на трийсет, но начинът, по който Глосъп говореше за шейсет и петия ми рожден ден, ме караше да се чувствам сякаш е утре. Беше човек с маниер, прилягащ на погребален агент, страдащ от жълтеница, и никога дотогава не бях се чувствал толкова смазан от неизбежността на упадъка и безпощадността на изтичащото време. Направо усещах как косата ми побелява.
Нуждата ми от усамотение стана неотложна и като промърморих нещо в смисъл, че ще си помисля, избягах от стаята.
Като се изключи спалнята ми, където беше напълно способен да ме последва, нямах друго убежище освен откритото пространство. Отключих входната врата и излязох.
Още беше страшно студено и макар звездите да блещукаха, дърветата растяха толкова близо до къщата, че беше прекалено тъмно да видя на по-голямо разстояние от една педя от носа си.
Започнах да се разхождам напред-назад. Нощта беше прекрасно тиха. Чух, че някой върви нагоре по алеята, някоя от камериерките, предположих аз, връщаща се от свободната си вечер. Можах да чуя дори шумоленето на някаква птица в бръшляна по стените на конюшнята.
Замислих се. Изглежда, умът ми още се намираше под въздействието на мрачното излъчване на Глосъп, защото бях преизпълнен с чувство за безкрайния патос на Живота.
Какъв беше смисълът му? Защо човек получаваше възможности за щастие, а нямаше здравия разум да ги използва? Ако Природата ме бе създала толкова самонадеян, че бях изгубил Одри поради тази самонадеяност, защо не ме беше направила достатъчно самонадеян, че да не ми трепне окото от загубата й? Одри! Изпитах тревога, че всеки път, когато за момент не бях зает с активна дейност, мислите ми неизменно се връщаха към нея. И уплаха. Бях сгоден за Синтия и нямах право на подобни мисли.
Може би тайнствеността, която обграждаше всичко, задържаше Одри в ума ми. Не знаех къде е. Не знаех как живее. Не знаех що за човек е мъжът, когото бе предпочела пред мен. Това, реших аз, е същината на проблема. Беше изчезнала безследно с друг мъж, когото не бях виждал и дори не знаех името му. Бях победен от невидим враг.
Тъкмо затъвах окончателно в тресавището на отчаянието, когато внезапно започнаха да се случват неща. Би трябвало да се сетя, че Санстед Хаус никога не би допуснала продължителни и самотни мисли за живота. Беше място за случки, а не за абстрактни разсъждения.
Бях стигнал до края на „маршрута“ си и спрях да запаля угасналата си лула, когато избухнаха драматични събития с бързата внезапност, характерна за това място. Тишината на нощта бе разкъсана от звук, уместен насред морска буря и който разпознах сред хилядите други звуци. Беше крясък — остро пронизително врещене, което не се издигна до кресчендо, а започна в максимума си и задържа високата нота — с други думи врясък, който можеше да излезе само от едно гърло. Чувах оглушителния боен вик на Малкото съкровище.