Откакто пристигнах в Санстед Хаус, бях свикнал с известно ускоряване на ритъма на живота, но тази вечер събитията следваха едно подир друго с бързина, която все пак ме завари неподготвен. За времето, нужно да изгори една кибритена клечка, се разигра драма, достойна за цял пълнометражен филм. В момента, в който заврещя Малкото съкровище, тъкмо бях запалил една и останах смръзнат от изненада, държащ я във въздуха, сякаш бях решил да поема ролята на театрален осветител.
Бяха минали едва няколко секунди, когато някакво непознато лице се опита да сложи край на съществованието ми както си бях незастрахован.
Стоях, хванал клечката си и се вслушвах в звуците на бъркотията вътре, когато това лице изхвръкна иззад ъгъла на къщата с отчаяна бързина, изскочи иззад храстите и ме халоса. Беше нисък мъж, а може и да се беше привел, докато бягаше, защото рамото му — кораво, кокалесто рамо — беше на същата височина от земята, на каквато беше и слънчевото ми сплитане. При краткия ни сблъсък рамото имаше предимството да е в движение, докато слънчевото ми сплитане беше в покой и няма място за капчица съмнение кое си изпати по-силно.
Фактът, че непознатият също не се отърва безнаказано от съприкосновението ни, бе илюстриран от силен вик на изненада и болка. Запреплита крака. Какво стана с него след това, не ме интересува. Доколкото схванах, изчезна в нощта. Бях прекалено зает със собствените си неволи, за да следя ходовете му.
От всички лекове срещу меланхолични спомени, от мен да знаете, че удар в слънчевото сплитане е най-ефикасният. Ако господин Корбет е имал някакви абстрактни тревоги относно житието и битието си в онзи паметен ден в Карсън Сити, убеден съм, че са изхвръкнали от главата му в мига, в който господин Фицсимънс е нанесъл историческия си ляв прав (Има се предвид боксовият мач 17 март 1897 г. в Карсън Сити, Невада), когато Робърт Фицсимънс печели световната титла в тежка категория). — Б. пр.). В моя случай изцелението беше незабавно. Помня, че политнах по чакъла и се срутих, опитвайки се да си поема дъх, убеден, че никога вече няма да успея, а после за няколко минути целият ми интерес към световните проблеми изчезна.
Не знам колко време мина, преди дишането ми да се завърне колебливо като плах Блуден син, който се мъчи да събере смелост да влезе в родния дом, но не може да е било прекалено дълго, защото, когато успях да седна, къщата едва започваше да изсипва обитателите си. Несвързани крясъци и въпроси пълнеха въздуха. Неясни форми се движеха из мрака.
Тъкмо започнах да правя тромави опити да се изправя, чувстващ се много зле и сякаш без кости, когато ми стана ясно, че усещанията през тази забележителна нощ още не са приключили. Когато стигнах до седящо положение и спрях, преди да продължа нататък, за да отмине вълната от гадене, усетих на рамото си нечия ръка, а глас зад гърба ми каза:
— Не мърдай!
2
Не бях в състояние да споря. Като се изключи беглото чувство, че ми отнемат свободата и се отнасят несправедливо с мен, не помня да съм се противил на така формулираното нареждане. Нямах представа чий би могъл да е гласът, пък и хич не ме интересуваше. Точно тогава дишането ми имаше блясъка на умно изпълнена трудна задача. Съсредоточих цялото си внимание върху него. Бях радостно учуден, че се справям така добре. Спомням си, че изпитах същото чувство, когато се научих да карам колело — някакво замаяно усещане, че успявам, но само бог знае как.
Около минута по-късно, когато вече имах време да се занимая с нещата извън мен, схванах, че сред останалите актьори в драмата още цари смут. Провеждаше се голямо тичане нагоре-надолу, поръсено обилно с безсмислени крясъци. Треперливият тенор на господин Абни издаваше заповеди, коя от коя по-несъстоятелна. Глосъп не спираше да повтаря като навит думите: „Да се обадя ли в полицията?“, на които никой не обръщаше внимание. Едно-две момчета препускаха наоколо като зайци и врещяха неразбираемо. Женски глас, май на госпожа Атуел, казваше: „Виждате ли го?“
До този миг кибритената ми клечка, вече отдавна угаснала, беше единствената светлина, хвърлена върху суматохата, но сега някой, който се оказа икономът Уайт, се приближи откъм конюшнята с фенер. При вида му всички сякаш се успокоиха и развеселиха. Момчетата спряха да врещят. Госпожа Атуел и Глосъп млъкнаха, а господин Абни иъзкликна: „А!“ с доволен глас, сякаш той бе поръчал този ход и се поздравяваше с успешното му изпълнение.